ЗЛАТКО ТЕОХАРОВ
Вирусът ни извади от привидното ни безсмъртие
Време за четене: 8 минути
Златко Теохаров е обучаващ психодрама терапевт, обучаващ групов аналитик и супервизор. Има дългогодишна индивидуална и групова терапевтична практика и двадесетгодишен стаж като университетски преподавател в България и Германия. Съосновател и председател на Управителния съвет на Институт по психология на групите. Квалифициран член на БАП и редовен член на БДПГТ.
Къде Ви завари covid-19 кризата и как до онзи момент преминаваше работата ви ежедневно?
Подобно на много други хора, кризата ме завари във външни и вътрешни пространства, които изглеждаха в голяма степен познати и сигурни. В състояние на относително равновесие на социалните системи, в които участвам, което създава чувство за идентичност, принадлежност и необходим минимум предвидимост. Моята работа като терапевт по необходимост ме сблъсква с несъзнаваните и чужди страни в човека, с неговите страхове и несигурност. Рядко досега обаче съм ставал свидетел на такава радикална „чуждост”, на колективно преживяване на екзистенциална застрашеност и незнание. Глобалното разпространение на кризата ни накара повече от всякога да си дадем сметка, че в един все по-свързан и комплексен свят всичко ни засяга, независимо от това, с какво се занимаваме. Една метафора от участници в моя група, която се роди в началото на кризата, описва добре ситуацията, която ни застигна: „Сякаш сме в кола, която се движи по магистрала, по която всички пътни знаци са изтръгнати. Всичко е извън контрол. А в задното огледало се вижда не външният, а вътрешният свят, в който тече ужасно представление под наслов „Всички ще умрем”.
Какво се промени в работата Ви след това?
Промениха се преживяванията на хората, подложени на несигурност и хаос. Бяхме изтръгнати от чувството, че сме „у дома” и попаднахме в „Ничията земя”. В индивидуален и обществен план последва лутане, чертаене и зачеркване на посоки, траектории, въвеждане и отмяна на мерки. Зад тях се криеше голямото желание да премахнем несигурността и застрашеността чрез достигане на едно ново статукво. А междувременно двете пандемии – биологичната инфекция и психичната инфекция на страха – набираха сила. Вирусът се превърна в метафора на застрашаващата чуждост, проникваща в индивидуалното и общественото тяло. Той се размножаваше в тялото и психиката ни, проникваше в пространства, които доскоро ни принадлежаха, разрушаваше здрави части. „Когато имунитетът бива отслабен, отслабва и идентичността”, казва френският философ Жан-Люк Нанси.
Вирусът се превърна в метафора на застрашаващата чуждост.
Промени се на първо място, идентичността ни като хора. Събуждането на вируса е свързано с близък междуличностен контакт, а предпазването от него – с изолация и дистанция. Тази ситуация поставя човека като социално същество в една парадоксална позиция: за да се съхрани физически, той трябва да се раз-социализира от другите. Човешката заедност се превръща в риск, в нещо „инфицирано” и „инфициращо”. На второ място, професионалната идентичност. Запазването на предишния начин на терапевтична работа в пространството на кабинета на терапевта бе поставено под въпрос. Възстановяването на рамката дълго време изглеждаше рисково и трудно, а терапевтичната и обучителна работа с групи – невъзможна. Хаосът завладя много международни терапевтични институти, които дълго време замлъкнаха, като в търсенето на сигурност зачеркнаха най-вече работата с групи и така сякаш обявиха „тяхната временна смърт ”. В Германия, например, този процес продължава и досега. В лутането между нужда и невъзможност имаше смели реакции и поемане на отговорност, включително от страна на българските терапевтични институции като Българската асоциация по психотерапия и Българското дружество по психодрама и групова терапия. Мисленето „по време на война” роди добри идеи: безплатни онлайн-консултации, възраждане на индивидуалната и груповата работа през електронния „Трети”. Актуалната ситуация нагледно показа колко важно е професионалната идентичност да бъде независима от „предметността”. Класическият сетинг, свързан с физическата среща на терапевт и пациент, стана невъзможен. Но идентичността бе съхранена през създаването на друг сетинг, който запазва функцията и смисъла на работата.
Какво наблюдавате през последната година в психиката на клиентите си? Какво се променя в тях?
Не мога и не бих искал да казвам нещо за хората като цяло. Всяко обобщение става за сметка на богатството на съдържание. Има такива, които се променят и учат, други – не. А често това, което се научава, не е едно и също. Кризите предизвикват трансформации в различни посоки. Като цяло, забелязвам следните тенденции:
Кризите предизвикват трансформации в различни посоки.
Кризата променя базата, на която терапевти и пациенти се срещат: като групи, едновременно засегнати от нея. От една страна, това засилва чувството за симетрия и солидарност помежду им, преживяването на близост. Когато външната рамка престава да бъде удържаща, връзката добива екзистенциално значение. (Наред с това се появява опасност от заличаване на границите между групите.) Това поставя терапевтите пред предизвикателството да „загърбят” собствената си несигурност, за да се превърнат в „сигурно” място за другия. Друга тенденция е свързана с нарастване на тревожните и паническите преживявания, често породени от чувство на застрашеност, но и на гняв и непримиримост със ситуацията. Те сякаш служат за евакуиране на фрустрации и страхове, които изглеждат непоносими и невъзможни за мислене.
Два са причинителите на паниката, казва Бион. Събития, за които не сме подготвени, и установяване на различия в групата. И двете сякаш са налични в актуалната ситуация. Първо, вирусът ни свари неподготвени. Не на последно място и защото игнорирахме предупрежденията, запазвайки илюзията, че той ще остане „там и тогава” (Китай, на другия край на света), а не „тук и сега”. А и той се държи много различно и така създава и засилва различия между хората: по начина, по който се разпространява и по отношение на риска, който представлява за отделния човек.
Как се отразява изолацията на семействата?
Една африканска поговорка гласи, че за да отгледаш едно дете, ти трябва цяло село. Другите съставляват „социалната тъкан”, която подпомага процеса на износване и отглеждане. Сега тази „тъкан” беше разкъсана и обявена за опасна. Така семействата останаха в нищото, в една ситуация на вакуум, в която трябваше да поемат върху себе си цялата тежест, доскоро носена от социалното. В тази ситуация преоткрихме огромната „принадена стойност” на социалната заедност и социалните пространства за среща.
Какво се променя в работния процес и роли?
Много съществени неща. Секторите, свързани с физическата среща, бяха подложени на изключителен натиск и ограничения. Те се превърнаха в големите губещи от кризата. Други сфери преживяха трансформация и запазиха съществуването си по нов начин (хоум офис и т.н.). Това доведе до смесване и съвместяване на професионални и лични роли в пространства, отредени доскоро само за интимността. Управляването на този процес не е никак лесна задача.
Какви са методите на справяне с кризата на отделния човек?
Човек може да победи страха чрез стълкновение с реалната заплаха или чрез имагинерни сценарии. Реакциите бяха много различни – от пациенти, които носеха маски и по време на онлай-сесиите ни до такива, които тотално игнорираха темата. Някои отхвърляха реалността, в колебание между паника и безразличие, катастрофизъм и скептицизъм. Опасността събужда в нас архаични страхове и фантазии по отношение на вътрешния и външния свят, търсенето на убежище и идентичност. Други приемаха реалността и работеха с нея.
Много често радикалността е свързана с преживяването, че някой не ме вижда и не се съобразява с мен
Радикалността на чуждостта е тази, която води до радикалност на реакциите. Грешка би било само да я осъждаме (корона-скептиците, противниците на ваксинирането, радетелите за граждански свободи), вместо да проявяваме интерес към нея и да се опитваме да я разберем. Много често радикалността е свързана с преживяването, че някой не ме вижда и не се съобразява с мен.
Наблюдавате ли споделена травма и очаквате ли такава на поколението, преживяващо кризата?
Колективната травма, както всяка друга травма, означава „смърт в лоното на живота”. Това са моменти, в които патологията става социално събитие, което оставя „малки концентрационни лагери” в социалните пространства, в телата, душите и отношенията на хората, даже когато си е отишло. Това време вероятно ще остави у много от нас чувството, че ни е отнето нещо съкровено – сигурността на предишния живот, независимостта, липсата на ограничения, свободата, близостта. Особеността на тази криза е, че тя засяга няколко поколения, но носи за тях различна степен на риск. И наред с други архаичните страхове, тя събужда архаичното съперничество помежду ни. Тя ни изправя пред въпроса, колко „толерантност” е възможна между поколенията, когато степента на тяхната застрашеност е различна. Доколко ще се съобразим с Другия, и доколко със себе си. Ножицата на ценностите, свързани с личния и обществен интерес, се отваря по-широко. Привилегированите групи сякаш са по-малко склонни да спазват ограниченията.
Промени ли се отношението на хората към смъртта?
Хората променят отношението си към нещо само под натиска на продължително страдание. Това често трае само докато страданието съществува. В момента отношението ни към смъртта се е променило. Този вирус ни извади от привидното ни безсмъртие и всемогъщество и ни върна към преживяване на собствената смъртност. Той ни сблъска с нашата уязвимост. С нашата разрушимост и разрушителност. Ние сме не само застрашени, но и застрашаваме другите (тревогите на децата и юношите да не разболеят своите родители, баби и дядовци). Едно само по себе си много травматично преживяване.
Какво се случва с човешката близост?
Променя се отношението към собственото тяло. То бива окупирано от невидимия застрашаващ Друг. И ние се отчуждаваме от него. Както и от телесния контакт заради страх от събуждане на вируса. В срещите ни с Другия тялото се вдървява, спонтанните жестове на поздрав, докосване биват избягвани. Вирусът ни отчуждава от интимността и променя тялото и психиката на човека.
Какви са прогнозите Ви за следващите 10 години във връзка с кризата и психичното здраве?
В момента вирусът канализира нашите базисни страхове, насочвайки ги към общия враг и създавайки илюзия, че справим ли се с него, ще се справим с всичко. Едва ли би било от полза да си представяме утопично времето след кризата с твърде много оптимизъм. Виждам няколко възможни последици:
Нещо (всекидневният ни живот), което е било дълго време саморазбираемо, бива поставено под въпрос. Но не защото се е нуждаело от промяна или развитие, а защото е изгубило качеството си на сигурност и саморазбираемост. През последните години сякаш живеем в модуса на непрекъсната криза (финансова, европейска, терористична, бежанска, климатична, здравна…). Кризата сякаш се превръща в Modus operandi на съвремението ни. Това означава, че преживяването за несигурност става все по-интензивно и се превръща в постоянен белег на случващото се. От изключително важно значение ще бъде способността ни да интегрираме тази несигурност.
Технологичното развитие и преходът от аналогово към дигитално вече оказват въздействие върху съвместния живот на хората. Те „орязват” телесното преживяване и близост. Изгражда се нов вид комуникация, която снема паузата между подател и получател. Това засилва преживяването на настоящето и отслабва значението на миналото. Онлайн сетингът отваря ново пространство за среща, но и за себедефиниране и себепредставяне. Реално и въображаемо постепенно ще се сливат в една обща реалност, което ще се отрази на нашата идентичност и принадлежност. Пребиваването във въображаемото може да доведе до страх и избягване на реална близост заради фрустрациите, свързани с нея. Дали този сетинг ще се превърне в „дигитална инфекция” или в „дигитална Обетована земя”, тепърва ще се изяснява.
През последните години сякаш живеем в модуса на непрекъсната криза.
Какво се промени лично за Вас в човешки план?
На преден план за мен излезе крехкостта на човешката екзистенция. Преживях болестта и смъртта на близки хора, преживях болестта и смъртта на близки на моите пациенти. Много от тях нямаха възможност да изпратят своите близки в техните последни часове и да се сбогуват с тях. Изпитах безкрайната им тъга, болка и гняв. Сякаш имах възможност да надникна в „страшните часове на човечеството”. Съвместно с колега направихме семинар, в който сравнихме случващото се сега с личния разказ на Стефан Цвайг от „Светът от вчера – спомените на един европеец”. Там се казва: „Погребахме света на сигурността и времето на блясъка, сблъскахме се със сянката” – тогава над Европа, сега над света. Надявам се да е временно.
Какво следва след това „обобщение в движение“ на кризата и нашите преживявания?
Нека не забравяме, че живеем в много субективни светове и независимо от глобалността на кризата, я преживяваме по различен начин. Ние виждаме (включително и в кризата) не това, което виждаме, а това „което сме”. В момента не говорим за кризата от дистанцията на времето. Тя не е нещо, което сме преживели, а все още нещо, на което сме изложени. Липсва ни сигурното място и отдалечеността за валидно обобщение. Така че всички опити да разберем пандемията и нейните ефекти са временни и подлежащи на ревизия. И последно: Според Фройд запазването на културата или „зрелостта” на човечеството е свързано с овладяването на агресията (нагона за унищожение). Често агресията към самите нас се проявява в бягство от мисленето и реалността. Да се надяваме, че като индивиди и общество отново ще намерим пътя към тях.
Интервюто със Златко Теохаров е част от проекта ми „Как живеем?, който изследва психологическите последници на пандемията от COVID-19 и представя професионалистите от първа линия на душата. Прочетете повече.
Ако искате да разкажете своята лична история, последвайте Instagram акаунта на проекта.
Автор: Вера Гоцева
Вера Гоцева е журналист, фотограф, обучител по фотография и автор на проекта „Как живеем?“, документиращ психиката и вътрешните ни преживявания в пандемията от COVID -19.