ЦВЯТКО ГЕОРГИЕВ
Когато хората спрат да се опитват да се излекуват от живота или да го променят, тогава стават наистина живи
Време за четене: 8 минути
Цвятко Георгиев е медиатор и консултант психотерапевт (екзистенциален анализ). Член на “Общество за екзистенциален анализ”(SEA) UK. Председател на УС на Българска асоциация по супервизия – част международната мрежа на Асоциацията на националните организации по супервизия в Европа (ANSE). Групово-динамично практикуващ в стандартите на Австрийската асоциация по групова терапия и групова динамика(OAEGG). Учредител на фондация “Институт по психология на групите”.
Къде Ви завари COVID-19 кризата и как до онзи момент преминаваше работата ви ежедневно?
Информацията за COVID-19 ме завари в обичайните дейности на ежедневието. У дома тъкмо бяхме прекарали средно тежка грипоподобна инфекция, със симптоматика много наподобяваща тази на covid. Любопитното е, че към онзи момент, дори не допуснахме възможността вируса да e преминал през нас. Това ме подсеща за мрачния сценарий, който се беше настанил в общественото съзнание в началото на кризата, а именно, че леталния изход е не само възможен, но и труден за избягване.
Какво се промени в работата Ви след официалното обявяване на пандемията?
Най-съществената промяна за мен в работен контекст е в личното откриването на онлайн формата на общуване. До този момент бях скептичен, въпреки, че колеги я използват от години. Моето неудобство в случая беше преодоляно от хората с които работя, от тях дойде инициативата как да продължим, което значително ме улесни, но и възбуди интерес към възможностите на електронната комуникация. Оказа се, че темата се изследва повече от 20 години, напр. в областта на груповите динамики. Извода е, че всъщност хората успяват да се адаптират успешно и изобретяват различни средства за да направят общуването максимално пълноценно, в зависимост от условията на средата.
Какво наблюдавате през последната година в психиката на клиентите си?
Моята практика е информирана от екзистенциалния подход и се фокусира повече върху живота и начина по който го живеем, не толкова върху индивидуалния ум или психика. Т.е. не само върху това което е в главите ни, но и това което е между нас и другите хора, между нас и политическия свят, културата, семейството, миналото с нашата история и бъдещето. Всички тези елементи са от значение за човешкото състояние. Обикновено, състоянието на посетителите добре се описва с термина – деморализация, независимо от възможността, към него да се приложи и някакъв диагностичен етикет или да попадне в определена класификационна категория.
Деморализацията e състояние на безнадеждност и изолация.
Речниците определят деморализацията като състояние, в което „човек е лишен от дух, смелост, обезсърчен е, хвърлил се е в безпорядък или объркване”. Обикновено такива хора осъзнават, че не са успели да отговорят на собствените си очаквания или очакванията на другите, или че не са в състояние да се справят с някакъв належащ проблем. Те се чувстват безсилни да променят ситуацията или себе си и не могат да се измъкнат от затруднението си. За много хора това се усложнява от усещането, че не могат да бъдат разбирани от другите в уникалността на своите преживявания. Накратко, състоянието на деморализация се преживява като състояние на безнадеждност, безпомощност и изолация, при което човекът се заема предимно с опити да оцелее.
През последната година, темата за пандемията почти винаги присъства в работата с посетители, но дали тя е определяща за това да търсят помощ и подкрепа в психотерапия или друга социално-санкционирана практика е по-сложен въпрос. Много хора преживяват затруднения в пряка или косвена свързаност с пандемията, но има и други екзистенциални основания за техните душевните болки и страдания.
Какво се променя в хората в последната година?
Според мен, в разказите на хората сега все по-отчетливо присъстват теми, които в екзистенциалния подход отнасяме към въпросите за съществуването. А именно: за неизбежността на смъртта, нашата и на близките ни, за свободата да сме автори на собствения си живот, за самотата или екзистенциалната изолация и за смисъл на живота. Пред тези фундаментални екзистенциални дилеми, като че ли се изправят много по-ясно хората днес, като следствие от външната ситуация. Това се съпътства с преживяване на екзистенциална тревожност – силно чувство на тревога, но различно от невротичната.
Екзистенциалната тревожност е момента, в който разбираме несигурността на човешкото съществуване.
Екзистенциалната тревожност е момента, в който разбираме несигурността на човешкото съществуване. Тогава също може да се чувстваме уплашени, объркани и отчаяни или деморализирани. Ако вместо да се изправим пред дилемите, поемем по пътя на най-малкото съпротивление, може да изпитаме и екзистенциална вина и да усетим това, като чувство на отегчение или загуба на смисъл от това което правим. Ние може да изпитаме екзистенциална тревожност и когато конкретни събития ни изкарат от курса на ежедневието и ни изправят пред основните екзистенциални дилеми – напр. загуба на близък човек, сериозна болест или злополука, безработица, травма, проблеми във взаимоотношенията и други.
Как се отразява изолацията на семействата?
Едни и същи събития имат различни значения за различните хора и в семейния контекст. Семействата могат да възприемат тежките изпитания по различен начин. За някой негативното събитие е пълно с отчаяние. За други е нещо, което дава ресурси и възможности за намиране нови пътища за преодоляване на проблеми. За едни изолацията е мащеха за други е майка.
Какво се променя в работния процес и роли?
Този въпрос ми се струва релевантен с оглед на работата онлайн. Макар, да се смята, че общуването през електронни средства води до изравняване на силите между участниците, оказва се все пак, че протичат идентични междуличностни процеси, както при срещите на живо. На практика, основно се улеснява достъпа на хората до общуване чрез преодоляване на пространствено-времеви измерения. При всички случай при онлайн комуникацията изискванията към вербалното изразяване изглеждат повишени.
Какви са методите на справяне с кризата на отделния човек?
Индивидуални. Хората първо опитват да се справят сами. Ако не успеят търсят помощ и подкрепа в общността, а там, от както съществува общество се излъчват негови представители или практики, които да посрещнат нуждите на затруднения човешки опит. Формата под която това се прави зависи от доминиращата в съответната култура представа за това какво представлява човека и какви са причините за неговите проблеми и страдание. При избора на индивидуална стратегия за справяне, роля имат наличните в средата на конкретния човек ресурси (близък кръг от роднини, приятели, познати) или информация за конкретни специалисти или практики, които могат да помогнат (напр. психотерапия или други), ползващи се с одобрението на някой от социалния му кръг.
В замяна на куража да се сблъскаме с трагедията на човешкото съществуване, придобиваме умението да живеем автентично.
Може да се каже, че от функционална гледна точка “няма нищо ново под слънцето”. Новото е, че както никога до сега в човешката история има достъпна информация в дискурси, откъдето както потребителите, така и практикуващите могат да се информират.
Наблюдавате ли споделена травма и очаквате ли такава на поколението, преживяващо кризата?
Зависи от позицията през която се наблюдава. В апологетиката на т.нар. „терапевтична култура“, вероятно би се потвърдило. Но критиците на този завой в съвременната култура, не без основание предполагат, че всъщност се е променило културното ни въображение за травмата. Днес се опасяваме, че хората нямат издръжливост да се справят с чувствата на изолация, разочарование и неуспех. Чрез патологизиране на отрицателните емоционални отговори от натиска на живота, съвременната култура несъзнателно насърчава хората да се чувстват травматизирани и депресирани от преживявания, които в други времена са се считали за неразделна част от съществуването. Без подсилване на интензивно усещане за емоционална уязвимост и дефицит, съпътствано с предефиниране на това какво е човешкото състояние в резултат, е трудно да бъдат осмислени очаквания в такава посока.
Ако търсещият помощ и подкрепа човек се обърне към езистенциално практикуващ и от двамата ще се изисква да махнат розовите очила, които обикновено слагаме за да избегнем изправянето пред големите въпроси на съществуването. Ще се изисква да се конфронтираме открито с ужасното осъзнаване, че в крайна сметка сме самотни в един свят без смисъл, освен смисълът, който ние му даваме, че дължим на себе си определянето на нашите собствени ценности и как да ги живеем, и че независимо колко трудно упражняваме свободата си, ние ще се изправим пред трудности, които може да ни победят, вкл. и последната трудност – нашата смърт. И така в замяна на куража да се сблъскаме с трагедията на човешкото съществуване, ние придобиваме умението да живеем автентично.
Промени ли се отношението на хората към смъртта?
През минали епохи, по тези земи смъртта се е посрещала с радост и веселие, а раждането със скръб и тъга. В сегашното разбиране, не ми се вярва, някаква значима промяна да се е случила. Всички аспекти на човешкото съществуване са “обрасли” с индустрия, която да обслужва едно възходящо чувство на благополучие в културата като цяло. Смъртта като краен изход не се вписва добре в такива сюжети, необходимото условие е да си жив и дълговечен.
Само когато хората спрат да се опитват да се излекуват от живота или да го променят, те стават наистина живи. Само тогава, когато станат готови за непрекъснатите предизвикателства, кризи и проблеми, те се отварят към дълбочината на опита и реалността, които идват от истинското съществуване. За практикуващия не е достатъчно да се справи с проблемите, които са на повърхността, да облекчи симптомите, да анализира минали преживявания или да помогне в изразяването на чувства. Истинската работа е да се погледне под повърността, да се изследва какво означава всичко това в живота на клиента. В този смисъл най-удовлетворяващата задача на екзистенциалния аналитик е да подпомага хората в борбата им да живеят.
Изглежда, че за човека в Западната култура дълговечността във физическия смисъл на думата се е превърнала в културен идеал. Понякога кризи като настоящата могат да имат и отрезвяващ ефект и да променят качествено разбирания в идеалния свят на хората – измерението в което влизат идеите и убежденията на човека относно живота, света и самия него. А това са разбирания, казва проф.Еми Ван Дюрзен за това как “ човек възприема света, за какво живее, и за какво би умрял”.
Какво се случва с човешката близост?
Това не е напълно ясно. Много са аспектите на близостта. Но ако се има предвид физическото дистанциране за опазване на себе си и другите от заразяване, може да се мисли за смущаване на традиционно схващаното разбиране за физическа близост. Временно, надявам се. Всъщност и това физическо дистанциране се практикува по различен начин от хората, въвеждането на норма не успя, видно от преките впечатления в широките граници на човешкото поведение. От друга страна социалните мрежи предложиха на много хора, възможности за компенсиране в някаква степен. На ниво лични преживявания разнообразието е запълнило целия диапазон между двете крайности. Според мен, не сме в състояние да направим някакви обобщения, без вложим известно атрибутиране по тази тема.
Какви са прогнозите Ви за следващите 10 години във връзка с кризата и психичното здраве?
Не мога да правя прогнози и по-конкретно в тази връзка, но всъщност, от нивото на политиката могат да тръгнат интересни развития. Например през април 2019г., в доклад до съвета на ООН по правата на човека в Женева, специалния докладчик по въпросите на здравеопазването д- р Дайниус Пурас препоръчва, инвестициите в психичното здраве да са в посока, създаване на подкрепяща среда във всички аспекти, а терапевтичните услуги, да не се основават на прекомерен биомедицински модел.
Всички аспекти на човешкото съществуване са “обрасли” с индустрия, която обслужва чувството на благополучие.
В същия доклад се казва, че „много от рисковите фактори за лошо психично здраве са тясно свързани с неравенствата в условията на ежедневието……..както и с разяждащото въздействие от възприемането на живота като нещо несправедливо.“ Призива е: „да се насочим към взаимоотношенията, а не към мозъка.“
Какво се промени лично за Вас в човешки план?
Много се надявам да е нищо, но едва ли. Не можем да влезем два пъти в една и съща река.Какво се е променило ще разбера по-късно, по радостите или страданията, които ще изпитам в резултат.
Интервюто със Цвятко Георгиев е част от проекта ми „Как живеем?, който изследва психологическите последници на пандемията от COVID-19 и представя професионалистите от първа линия на душата. Прочетете повече.
Ако искате да разкажете своята лична история, последвайте Instagram акаунта на проекта.
Автор: Вера Гоцева
Вера Гоцева е журналист, фотограф, обучител по фотография и автор на проекта „Как живеем?“, документиращ психиката и вътрешните ни преживявания в пандемията от COVID -19.