СОФИЯ ФЕРДИНАНДОВА
Едно от големите предизвикателства на тази криза е, че ни тласка едновременно в две противоположни посоки – съпричастност и отчуждение
Време за четене: 8 минути
София Фердинандова e клиничен психолог, психотерапевт и обучител. От 20 години се занимава с индивидуална и групова психотерапия, а от 15 – и с обучителни групи в метода психодрама.
Вие сте психотерапевт и психодрама обучител. Какво се промени в работата Ви след настъпването на пандемията от COVID-19?
В условията на епидемия работата премина в онлайн формат с всички плюсове и минуси от това. Огромният плюс е възможността с клиентите изобщо да можем да продължим работата си заедно и това всъщност е най-ценното и важното, заради което всички неудобства и недостатъци си струват (например понякога затруднението на клиента да намери уединено и комфортно пространство за сесията в домашни условия, възникващи технически проблеми с връзката и т.н.) И все пак, виртуалната комуникация не може просто механично да дублира живата, непосредствено автентична човешка среща в нейните пълнота и богатство. Екранът малко или много повлиява начина, по който възприемаме и разчитаме емоциите на другия и предаваме своите, препъва част от спонтанността и креативността ни, а и не на последно място сякаш изрязва телесността ни. Ние се срещаме най-естествено и пълноценно като присъстваме и общуваме в своята цялост – като психично и телесно, в целия онзи важен обмен в думите и отвъд тях. Затова и кабинетът на терапевта като особено, различно място на сигурност, споделеност, автентичност и изследване, като уникална територия на професионална и човешка среща, продължава да ни липсва.
Какво наблюдавате през последната година в психиката на клиентите си? Какво се променя в тях? Какво се случва с човешката близост?
Последната година беше истински прецедент и засегна всички ни. Успя да размести цялата ни обичайност, застраши базовото ни усещане за сигурност и контрол, постави под въпрос разбиранията ни за ценности и приоритети, за свързаност и самота, свобода и отговорност, за истина и избор. Близостта стана копнеж и заплаха. Живеем в противоречивост и непредсказуемост, с настръхнали граници и понякога с болезнени лични загуби. Кризата като че ли изостри слабите ни места, оголи част от спотаените ни импулси и пробойни, актуализира конфликтите помежду ни, а същевременно и ни даде шанс да се поразчистим и преподредим, да използваме сътресението и за да въведем добри промени, да се свържем по-автентично и пълноценно. При тези твърде напрегнати обстоятелства напълно нормално повечето хора реагират с тревога и безпокойство, с повишена емоционалност и реактивност, изобщо с логичните последствия от интензивен и изтощително продължителен стрес. Метафората ми за това е „повишена вътрешна сеизмичност“.
Какви са методите на справяне с кризата на отделния човек?
Разликата е в начина, по който отделният човек се справя с тази ситуация и това зависи от конкретните обстоятелства в живота му в този период, от подкрепата, която има, от вярванията и идеята му за смисъл, но и от личностовата му устойчивост и ресурс за справяне, за преработване на трудностите и травматичните преживявания. Не говоря само за клиентите, с които работя, това важи за всички нас като човешки същества с тревоги и защитни реакции срещу тях.
На метафорично ниво преживяваме своеобразно умиране на познатото и сигурното.
Някои хора сякаш застиват или затъват в несигурността или паниката, други бягат от осъзнаването на тревогата и страха си като ги отричат, трети се бранят от тях като залитат в агресивна враждебност и чуждеене. И всеки си има своите осъзнати или по-често несъзнавани причини и мотиви да реагира по своя си начин. За щастие много хора имат и по-балансиран, цялостен отговор на тази необичайна криза. Те се стараят да си дадат сметка за реалните си преживявания, дори да са недотам удобни и приятни, да присъстват в тях и същевременно да запазят разумен и критичен поглед върху реалността. Опитват се да участват в нея с повишено внимание и предпазливост, но и с разсъдливост, разбиране и зачитане на останалите. Да се погрижат за себе си, но и да останат свързани с другите.
Промени ли се отношението на хората към смъртта?
Смъртта е една от най-базовите, предизвикателни и пораждащи съпротиви теми, която вълнува толкова, колкото и плаши. Нищо не ни събужда за живот и едновременно с това не ни сковава така, както осъзнаването на смъртността ни. В разговорите си с хората през годините установявам, че голяма част от тях са истински изненадани всъщност колко много концепцията ни, вярванията и нагласите ни за смъртта и евентуалността след нея, са свързани с изборите ни и отношението ни към живота днес. Разбирането ни за оттатък се отразява върху живеенето ни тук и върху начина, по който присъстваме в темата за смъртта, възприемаме я и се справяме, когато се срещнем с нея. Пандемията ни припомни рязко и безапелационно тази връзка. И също като пандемията, от екзистенциална категория в далечината или неприятно надничащ от новините тъжен факт, за повечето хора смъртта изведнъж се превърна в реална тема и се приближи рязко и неприятно. От „по принцип“ стана „де факто“, а ние мислим и усещаме по напълно различен начин всичко важно в зависимост от това дали иде реч за принципното му съществуване или за непосредственото му присъствие.
Освен като тема, смъртта нахлу и съвсем буквално, отнемайки животи и оставяйки травматизъм и страх.
Разбира се, всички ние реагираме на темата през призмата на собствената си история, опит, травматизъм, чувствителност, убеждения и защитни механизми. Има и много хора, включително от моите клиенти, за които този болезнен опит никак не е нов. Някои са претърпели сериозни лични загуби, други страдат от тежки и животозастрашаващи заболявания, трети присъстват ежедневно в болка и смърт в работата си, четвърти минават през почти всичко това. От една страна, вече провървяният им път сякаш е направил доста от тях по-подготвени за това натрапване на смъртта от външната реалност, но от друга страна, пак той им е докарал много психична умора и събужда травматичните им преживявания. В крайна сметка осъзнаването на смъртността би могло да ни блокира в страхове и отрицание, но и да ни провокира да присъстваме в собствения си живот с повече осъзнаване, преживяване и енергия за действие. Всъщност и на метафорично ниво преживяваме своеобразно умиране на познатото, сигурното, предсказуемото, което тази криза подкопа и като че ли направо надви. Това е трудно сбогуване и може би всички преживяваме своеобразна траурна реакция и сме някъде из нейните фази с характерните им преживявания
Какви са прогнозите Ви за следващите 10 години във връзка с кризата и психичното здраве?
Мисля, че тепърва ще започнем да усещаме истинския мащаб и дълбочина на посттравматичния стрес, предизвикан от тази криза. Добре е, че може би най-после ще има истинско осъзнаване на изключителната важност на психичното здраве на човека, който е главна ценност, а не просто ресурс. Още по-добре би било, ако успеем да реагираме адекватно, което означава една простичка за изричане, но не и за реализиране дума – грижа. Трудностите и предизвикателствата, през които е изправена психиката ни през последната година, не са изчезнали и продължават да дават своето отражение. Към това обаче се прибавя и факторът „време“. Както казват, ако държиш чаша с вода няколко минути, тя почти не тежи, но ако я държиш няколко часа, става непосилно тежка. Така и нашите защитни ресурси не са безкрайни и започват да сработват по-трудно и неефективно, и постепенно да се изчерпват.
Макар и по драматичен начин, ситуацията ни провокира да си задаваме важните и трудни въпроси.
Тази натрупана психична умора ни прави още по-уязвими и реактивни едновременно, което пък дава шанс по-лесно да избуят вътрешните ни и междуличностните ни конфликти, да се обострят емоционално слабите ни точки и предразположености. Затова в идните години е много вероятно да се развият и задълбочат множество психични проблеми като тревожности, депресивни състояния, агресия, отчуждение и трудности в свързването, бърнаут, злоупотреби с различни вещества, хранителни разстройства, хазарт, психосоматични проблеми и т.н. Същевременно ще имаме възможност да се срещнем истински и може би да преформулираме част от приоритетите, ценностите, нуждите и най-вече разбирането си за смисъл – и на индивидуално, и на обществено ниво. Макар и по драматичен начин, ситуацията ни провокира да си задаваме важните и трудни въпроси, и може би да пренаредим живеенето си в повече пълноценност и споделеност.
Какво следва след това „обобщение в движение“ на кризата и нашите преживявания?
Едно от големите предизвикателства на тази криза е, че сякаш ни тласка едновременно в две противоположни посоки – съпричастност и отчуждение. Придвижването ни по тази ос също оказва влияние върху начина, по който минаваме през трудните психични процеси. „Съ-при-частност“ – преживявайки частната, тоест личната си болка, да можеш да отидеш и при тази на другия, и да я съпреживееш. „От-чуждение“ – да се окопаеш в частната, тоест в личната си трудност и всеки извън оградката на твоето частно да ти изглежда емоционално чужд. Изборът има значение.
Какво се промени лично за Вас в човешки план?
И за мен изминалата година беше предизвикателна, „разбутваща“ и понякога доста по-интересна, отколкото ми беше по вкуса. Същевременно оценявам шанса, който тази необичайност и прекаленост ни даде, за да се замислим истински какво ни е важно и защо, кои сме и кои избираме да бъдем, как сме свързани и как обичаме, какво ни радва и какво ни натъжава. Все уж по-отвлечени екзистенциални теми, обикновено заглушени от бърборенето на ежедневието, но всъщност най-важните. Често се сещам за една мисъл, чийто автор, за жалост, не съм запомнила: „Нашата култура е склонна да решава проблемите си, без да е изпитала въпросите си.“ Е, 2020-та и нейната извънредност накара всички ни не просто да разсъждаваме върху въпросите си, а да заживеем в тях. Вкара ни в своеобразна философия в действие и преживяване, тук и сега. За мен този процес не винаги беше, нито пък е лесен, но продължава да е безценен.
Освен акцента върху тези дълбоко лични въпроси и отговори, изминалата година ми донесе различно и много по-силно усещане за свързаност с другите, за заедност и взаимозависимост. Аз се отразявам на теб, ти – на мен, а ние днес се отразяваме на нас утре. Разбира се, не за пръв път осъзнавам тази свързаност, но може би сега наистина си давам сметка за колосалния й мащаб, сякаш доразширен от феномена на социалните мрежи. В кръга на важните за мен хора преживявам с нова сила и с все повече простичка благодарност неповторимата близост на срещата ни.
Кризата е причина и повод за "сеизмичност", но не и алиби за избора ни да заседнем във враждебността и неприемането.
Опитвам се, доколкото мога, да отсея излишния шум в собствените си ум и сърце, както и този в света наоколо, да давам повече подкрепа, отколкото акъл и да посрещам с повече разбиране собствените си и чуждите провали в това. Струва ми се, че има една вторична пандемия от враждебна категоричност, неприемане и нападателност в думите и отношенията. Да „дишаме“ в атмосфера на токсичен език е не по-малко вредно от вдишването на вируси. Като че ли повече сблъскваме, отколкото срещаме мненията си и понякога виждаме повече разделителните линии, отколкото обединителните посоки. С тревожна лекота превръщаме инакомислещия в лош и бързаме да го „почерпим“ с не особено любезни квалификации.
Разбира се, не е чудно при такава обща и предизвикателна криза на моменти да ни е трудно да срещнем различно мнение. Случва се да сме по-импулсивни и защитни. Въпреки това обаче, идващата после по-узряла, избистрена и осъзната реакция, в крайна сметка всъщност е въпрос на наш избор и отговорност. Кризата е причина и повод за „сеизмичност“, но не и алиби за избора ни да заседнем във враждебността и неприемането. Може би, ако дори само половината от енергията, която понякога влагаме за воюване с другите и доказване на нашата правота и компетентност, бъде използвана за „мирни цели“, например за саморефлексия, емпатия, разум и съпричастност, бихме сътворили чудеса.
Интервюто със София Фердинандова е част от проекта ми „Как живеем?, който изследва психологическите последници на пандемията от COVID-19 и представя професионалистите от първа линия на душата. Прочетете повече.
Ако искате да разкажете своята лична история, последвайте Instagram акаунта на проекта.
Автор: Вера Гоцева
Вера Гоцева е журналист, фотограф, обучител по фотография и автор на проекта „Как живеем?“, документиращ психиката и вътрешните ни преживявания в пандемията от COVID -19.