Кимон Ганев
Все повече хора живеят така, сякаш не са смъртни
Време за четене: 8 минути
Кимон Ганев е психиатър и психотерапевт. Още от началото на своята практика се интересува от психологичните аспекти на медицината – емоционалните измерения на боледуването и особеностите на отношението лекар – пациент. От повече от 25 години работи в „Динамика“ – център за психотерапия, психологично и психиатрично консултиране. Преподавал е в няколко университета. В последните години е отдаден основно на клинична работа и практически обучения.
Къде Ви завари COVID-19 кризата и как до онзи момент преминаваше работата ви ежедневно? Как се промени след това?
Завари ме в обичайното ежедневие – предимно работа с пациенти, екипни обсъждания с колеги и провеждане на обучения за терапевти. В началото имаше шокова реакция – в продължение на две-три седмици рязко намаляха обажданията в Динамика. Започнахме да работим частично онлайн, нещо, което никак не препоръчваме, ако е възможно да се избегне, а на по-късен етап ежеседмичните ни екипни обсъждания станаха виртуални. И като цяло – нарасна тревожността при доближаването до другия и намирането на удачната за момента дистанция.
Говорите за тревожност при приближаване на другия в работата на терапевтите. А какво наблюдавате през последната година в психиката на клиентите си?
Промените, които виждам, са промени, които се отнасят до всички нас. В последната година живеем в особено, постоянно и често глухо емоционално напрежение. То засяга всички, включително и нас терапевтите, които работим с тревогите на другите. Напрежението идва по много линии. Сблъскваме се с неизвестна и продължителна ситуация. Изправени сме пред непознати неща, а хората не обичаме непознатото – опитваме се да го отречем („такова животно няма“) или да си изработим обяснение. Така търсим успокоение, което има своя цена – отричането и прибързаните псевдо-обяснения ни отдалечават от реалността.
В неизвестността всяка крачка е избор – доколко да се приближа, какво да правя или да не правя, какви рискове поемам, кое е разумно, кое е прекалено. Съмняваме се в решенията си, в резултат на което ограничаваме периметъра си на действие.
Мисленето за това доколко и как да се приближим не е ли изтощително за психиката?
Да и то за всички. Всички се променяме. Взаимотношенията ни с близки, приятели и с хората въобще са поставени под въпрос. Възприемаме другия едновременно като възможна подкрепа и вероятна заплаха. Човешките отношения изтъняват. Свързаността ни с другите е същностна предпоставка за чувството ни за сигурност в света. Когато човешките връзки са поставени под въпрос, всъщност са разклатени представите ни за нас самите, представите ни за принадлежността към семейство и приятели, представите за това на какво можем да разчитаме и какво ни очаква в бъдеще.
Изтощава ни и фактът, че има много по-малко възможности да сверим с другите своите преживявания, да ги споделим, да ги преработим. Ставаме по-самотни, по-уязвими, с повече недоверие към света, по-подвластни на настроения и обстоятелства.
Същевременно имаме достъп до огромно количество информация, включително специализирана. На пръв поглед изглежда, че това дава ориентири за разбиране на случващото се. На практика ефектът обикновено е друг. Непосилно е да преработим, подредим и осмислим всички данни, твърдения, новини и прогнози. Още повече, че често те са противоречиви или едностранчиви, пристрастни и нерядко неточни. В допълнение информацията често е поднасяна драматично, сензационно и хаотично. Резултатът е, че не толкова сме информирани, колкото бомбардирани и затормозени от информационен шум.
Какви са другите изпитания пред нашата психика?
Можем да добавим за изпитание нуждата да се адаптираме към нови начини на работа, нови условия за съжителство и за поддържане на приятелските ни връзки. Отпадат или много се променят заниманията, с които досега сме се ангажирали в свободното си време. Тези масивни промени поставят на сериозно изпитания нашите психични механизми и стратегии за справяне.
В състояние сме на непрестанна полу-мобилизация, което черпи от нашите емоционални и адаптационни ресурси.
Изброеното дотук са част от факторите, които генерират постоянни (всъщност и прекомерни) изисквания към ума ни, призован да се справя с твърде много новости едновременно и заедно с това да бъде готов да посрещне следващи изненади. Сякаш сме на бойното поле през цялото време. Няма сражение, но сме постоянно нащрек и с готовност да реагираме. Едно състояние на непрестанна полу-мобилизация, което черпи от нашите емоционални и адаптационни ресурси.
В резултат на това се чувстваме изтощени, демотивирани, с нарушена концентрация, емоционално нестабилни – склонни да реагираме било с потиснатост и тревожност, било с нездрав оптимизъм и недооценъчност на ситуацията. Това са част от проявите на един феномен, който наричаме „пандемична умора“. Този термин обозначава емоционалното изчерпване, настъпващо в резултат на усилията да се приспособим към вирусната заплаха и мерките срещу нея. Тази умора е предупредителен сигнал, че функционираме в авариен режим. Защитните ни сили са намалели и е вероятно да се пропукаме по слабите си места. Ако сме склонни да се безпокоим, ще станем по-тревожни. Ако лесно ставаме потиснати, ще станем депресивни. Ако сме склонни да злоупотребяваме с вещества, ще злоупотребяваме повече.
Много важно е как реагираме в тази ситуация. Всички сме засегнати от пандемията и тепърва ще видим какви са дългосрочните ефекти. Във всеки случай може да се каже, че се променят много аспекти на ежедневието и представите ни за бъдещето. Емоционални и психични последици ще има, вероятно хората няма да бъдем съвсем същите както досега.
Как се отразява изолацията на семействата?
В последната година семействата са поставени под напрежение – необичайно голяма част от живеенето става вкъщи. Често това води до изостряне на семейните напрежения и конфликти. Но в немалко семейства настоящата криза помага на хората да се преоткрият, да намерят нови и удовлетворяващи начини да бъдат заедно.
Все пак да не забравяме – опасно е да се слагат всички яйца в една кошница. По-добре функционираме в света, когато имаме поне няколко роли и пребиваваме в различни среди. Когато това не е така, ние стесняваме кръгозора си, стесняваме психичното си Аз. Намалява нашата жизненост и способността да реагираме на стимули, предизвикателства и възможности. В много по-голяма степен има вероятност да станем пленници на собствените си фантазии. И проектирайки тези фантазии върху света, да вярваме, че той е това, което си представяме. Движението и действието в различните ни роли е възможност да проверяваме собствените си фантазии и да ги коригираме, когато са несъответни на обстоятелствата; така избягваме капаните, построени от нашите несигурност и тревоги. Когато тази проверка е затруднена, се нарушават както връзката ни със света, така и със собствените ни преживявания.
А какво се случва с децата по време на тази криза?
Цял живот имаме нужда от човешка близост и отразяване -поглед, докосване, жест, реакция, грижа, обич. В детството и юношеството тези нужди са особено остри и с огромно значение за развитието ни. При сегашните обстоятелства отговарянето на тези нужди става още по-проблематично. Факт е, че онлайн затварянето тече вече от доста години. Сега, по време на пандемичната криза, то стана задължително. Възможностите за общуване, игра, съперничество, приятелство са допълнително ограничени. Човешкият контакт при подрастващите става още по-частичен и с намалена жизненост.
Ставаме хора като се срещаме с другите телом и духом, в едно физическо пространство. Това е необходима предпоставка за развиване на способността ни да мислим преживяванията си и чрез това да изграждаме своя аз (своя идентитет). Изключително важно е в своето израстване децата и юношите да се конфронтират със света, да бъдат сред връстниците си, а не само с членовете на собственото си семейство. Да се свържем със себеподобните си е сериозно и рисково начинание, защото колкото по-близки ставаме с някого и се разкриваме, толкова по-уязвими сме. Това, обаче, е единственият път да станем цялостни хора. И когато този път е стеснен или блокиран, както в момента, още по-лесно прибягваме към защитни стратегии. Тези стратегии ни капсулират, правят света по-беден и плосък, той се превръща до голяма степен в разменени съобщения, снимки в социалните мрежи и лайкове. В такъв свят няма цялостно присъствие и рисковете са по-малко, но и възможностите да научим повече за себе си и за другите са силно ограничени. По-трудно ще се адаптираме и няма да реализираме потенциала си за пълноценно живеене.
Какви са методите на справяне с пандемичната криза на отделния човек?
Мисля, че в ситуацията на криза е добре да сме смирени. Да не бързаме да правим прогнози. Важна психологическа функция на последните е да ни донесат успокоение, да ни залъжат с усещането, че нещата са ясни и знаем какво ще се случи. Нека да се опитаме да не знаем как ще се развие пандемията и по какъв начин ще се променят отношенията между хората.
Единственият начин да станем цялостни хора е да се свързваме с другите.
Може би по-удачна стратегия е да се фокусираме в настоящето и непосредственото. Да огледаме себе си и какво става около нас. Виждаме, че близостта между хората е поставена на изпитание, но наред с това има много впечатляващи ежедневни случки, които носят усещане за свързаност и солидарност. Кризите са като вятър, който духа по средата и реакциите се разпръскват в двете крайни посоки.
Реакциите са в крайни посоки наистина. А наблюдавате ли споделена травма и очаквате ли такава на поколението, преживяващо кризата?
Мисля, че е рано да се каже дали и какви травми ще остави кризата. Да не говорим, че всъщност тази криза може да продължи много години.
Промени ли се отношението на хората към смъртта?
През последните десетилетия като че ли все повече хора живеят така, сякаш не са смъртни, сякаш няма страдание и край. Или може би дори и да има страдание, болести и смърт, вярваме, че можем да ги избегнем, ако правим правилните неща по правилния начин. Тази илюзия обезкръвява живеенето. Тази илюзия прави още по-ужасен страха, когато сме изправени пред кризата и осъзнаем безпомощността си (или поне, че не сме всесилни).
Кризата ни тласка към това да се мислим като общност, като цяло.
В началото на един роман пише „Само в смъртта има живот“. Съзнаването на смъртта ни свързва истински с живота. То отваря сетивата ни за значението на всеки избор, който правим. Затваряйки съществото си за това осъзнаване, се завихряме във водовъртеж от стимули и реакции, за да заглушим голямата картина – че сме се родили, че имаме своя път, и че някой ден той ще свърши. Нека да помним важността на изборите и да сме съсредоточени в съществените неща, които носят удовлетворение и смисъл. Наличието на последните в голяма степен определя способността ни да преминаваме успешно през кризите.
Какви са прогнозите Ви за следващите 10 години във връзка с психично здраве и пандемичната криза?
Хайде да не бързаме с прогнозите. Ще има промени, но за тях – като му дойде времето. Имаме много непосредствени и конкретни въпроси какво правим сега със себе си и с ежедневието си. А това ще има своите отзвуци и влияния през годините, които – надявам се – ни очакват.
Досега говорихте от позицията си на терапевт. А какво се промени лично за Вас в човешки план?
В последните месеци мисля много за това какво ми носи радост, усещане за осъщественост и смисъл. Все повече чувствам, че ключов принос има осъзнаването, че съм свързан със себеподобните си. Че има солидарност между хората. Че можем да сме заедно, въпреки многото ни различия. Че се стремим да направим най-доброто, като мерило на най-доброто е не само собственото ни аз. Че принадлежа на семейство, групи, общност. Че давам за другите, работя с другите и получавам от другите.
Кризата ни тласка към това да се мислим като общност, като цяло. Осветлява факта на нашата взаимосвързаност и взаимозависимост. Доколко сме способни да бъдем заедно без да премахваме различията? Как формираме обща и толерантна позиция? Да имаме милост към слабостите на другите (а и собствените си), без да изоставяме усилията за градеж и развитие. Да се учим да си сътрудничим без да се ограничаваме. Трудни въпроси със сложни отговори. Доколко ще успеем в търсенето им?
Интервюто с Кимон Ганев е част от проекта ми „Как живеем?, който изследва психологическите последници на пандемията от COVID-19 и представя професионалистите от първа линия на душата. Прочетете повече.
Ако искате да разкажете своята лична история, последвайте Instagram акаунта на проекта.
Автор: Вера Гоцева
Вера Гоцева е журналист, фотограф, обучител по фотография и автор на проекта „Как живеем?“, документиращ психиката и вътрешните ни преживявания в пандемията от COVID -19.