КАТЕРИНА КОВАЧЕВА
Повишените нива на детска агресия тепърва ще бъдат видени
Време за четене: 9 минути
Катерина Ковачева е психолог. От години работи с деца, които имат трудности в развитието, преживели са травми в ранното детство, отглеждани в институции, и най-вече с осиновени деца. Ръководител е на екип „Експертна подкрепа“ във фондация „За Нашите Деца“.
Къде Ви завари COVID-19 кризата? Какво наблюдавате през последната година в психиката на клиентите си?
В началото на март 2020 не подозирах какво ще се случи. Не ми се искаше да стане това, което всъщност стана. Надявах се, че локдаунът ще е като ученическите грипни ваканции – след две седмици всичко ще отмине. Много бързо обаче си дадох сметка, че няма да е така и че семействата, с които работим, имат нужда от допълнителна подкрепа. Какво наблюдавам? През последната година хората са станали много по-тревожни, нарастват депресивните състояния и обсесивно-компулсивните разстройства. Има случаи, в които родителите доброволно не излизат с децата си навън, и то за изключително дълъг период от време. Малко или много хора, за да се справят със ситуацията, формираха собствени ритуали – поръчване на храната, вместо пазаруване в магазин, прекомерно миене на ръце, фиксиране в чистенето на дома, дезинфекциране на всяка вещ.
Как се отразява изолацията на семействата?
Вече е доказано от редица изследвания, че едни от най-засегнати от ковид кризата са семействата с деца. При тях, освен всички обичайни процеси, с които сам човек трябва да се справя, са налице необходимост от грижа за децата, притеснения за тях, постоянно лавиране около ходенето или неходенето на детска градина или училище, стиковане на графици, преформатиране на дома в офис и класна стая, финансови затруднения и какво ли не още. В една такава ситуация възрастните в едно семейство са подложени на в пъти по-голям стрес. Немалка част от родителите, с които работим, много трудно рефлектираха върху това което се случва с тях самите в последната година, а това е важно да се случи, преди да говорим за децата. В началото беше много стигматизиращо да си болен от ковид и на тези, които го преминаха, им отне много време преди да могат да говорят за това спокойно. Може би това е една от причините, обясняваща факта, че в началото на пандемичната криза семействата много по-рядко споделяха за специфичните си симптоми и не търсеха допълнителна подкрепа. От есента на 2020 обаче работата ни рязко се увеличи – не само като брой случаи, но и като сложност на проблематиката в семействата. Към момента почти при всички семейства, с които работя, независимо от основната трудност, присъства и темата за ковид.
Всъщност, има много семейства, които срещат някакви трудности, като при обичайни обстоятелства това дори може да остане незабелязано, тъй като хората в ежедневието си са ангажирани с различни дейности – ходят на работа, пазаруват, срещат се с приятели, посещават заведения. Тоест, денят им е организиран и почти всичко е предвидимо, което предполага сигурност и спокойствие. В ситуацията на пандемия и затваряне, както при всяка друга криза, патологичните процеси в семействата ескалират и стават видими, което може да води към негативни последици и насилие. Едно от важните неща тук е хората в едно семейство да бъдат открити едни с други, да споделят и говорят свободно за собственото си напрежение, да се подкрепят взаимно.
Немалка част от родителите, с които работим, много трудно рефлектираха върху това което се случва с тях самите.
Какво се случи със семействата, в които се отглеждат деца с увреждания и/или с трудности в развитието?
Тези семейства бяха лишени за дълъг период от време от възможността да ползват жизнено важната подкрепа за техните деца. Пандемичната ситуация наложи практиката психологическото консултиране и терапия да се реализират онлайн. Част от тези семейства, обаче, не разполагат с необходимата техника за целта, а при други – дистанционната работа е изцяло неприложима. В резултат, най-нуждаещите се деца останаха вкъщи, без специализирана подкрепа, а родителите им бяха принудени да не работят, за да полагат грижи. Всичко това доведе до допълнителни затруднения в живота на тези семейства, които бяха принудени да се справят с още една криза – криза, за която не бяха подготвени. Единственото предимство е, че актуалната ситуация провокира известен обществен дебат около въпроса за начина на живот на тези семейства – и без друго изключително изолиран.
Как се отразяват върху най-малките деца мерките с отваряне и затваряне на детските градини?
Липсата на възможност да планираме, да знаем какво ще се случи, води до невъзможност за упражняване на контрол, а контролът е важен и необходим за хората. В този смисъл това хаотичното пускане на децата на детска градина или училище, после спирането им, а после пак пускане и пак спиране, ги обърка страшно много. Наблюденията ми са, че това затрудни адпатацията на най-малките, които за първи път посещаваха детско заведение. При другите деца доведе до рязък скок на психосоматични реакции – проблеми с тазоворезервоарните функции, най-често напишкване или отказ от ходене до тоалетна; голям брой малки деца отказаха да се хранят; трудно възприемат филми, снимани преди ковид кризата, където хората са без маски и се прегръщат. И още нещо – в детските градини е забранено внасянето на лични играчки на децата, което в много случаи се оказа пагубно за спокойствието им. За много деца любимата плюшена играчка не е просто каприз, а важен обект, който им дава сигурност в стресова ситуация.
На какво се дължат крайните позиции в тази COVID-19 криза?
Липсата на контрол много често поставя хората в една или друга крайност, като проблемът е в невъзможността човек да е в реалността, тъй като тя е застрашаваща го. В реалността има баланс, има едното и другото, може да стане така или по друг начин. Когато човек не е в реалността, защото не може, защото е трудна за понасяне, се вкопчва в една от двете крайности, пригодени за бягство. По отношение на ковид това са двете позиции – едната, че всичко е конспирация, а другата е на обсесивно притеснение, следене на всякакви изследвания и статистики и фиксация по темата. И двете реакции обаче са изключително неефективни стратегии за справяне с реалността. Реакцията от типа „бий се или бягай“ е отдавна позната на специалистите и се проявява много често когато има екстремна опасност за личността. Например изборът на децата от институции, които са системно неглижирани и нямат изградени вътрешни ресурси да се справят с това, много често се свежда до две неща – да станат агресивни, за да привличат внимание към себе си, или да станат изолирани, капсулирани и да приемат, че вниманието никога няма да е към тях
Когато човек не е в реалността, защото не може, защото е трудна за понасяне, се вкопчва в една от двете крайности, пригодени за бягство.
Какво се случи с осиновените деца в последната година?
За децата, които бяха осиновени в последната година и половина и тепърва трябваше да се установи връзката между тях и осиновителите им, локдаунът беше от много голяма полза, защото, макар и принудително, те си останаха вкъщи, прекарваха пълноценно време заедно и в тези семейства адаптацията се случи изключително лесно. От друга страна, при осиновените деца, които в този период тръгнаха на градина, случващото се засили тяхната несигурност. Важно е да кажа обаче, че това се отнася и за децата, отглеждани от биологичните си семейства, просто в по-малка степен. Вече има доста изследвания, които показват, че от първия локдаун насам в световен мащаб, хората са започнали да сънуват повече и много повече кошмари. Виждам това в семействата, с които работя, включително и при децата.
А какво се случва зад вратите на институциите с изоставени деца?
Това е болна тема. От март 2020 насам всички резидентни услуги, тоест центровете за настаняване от семеен тип, класическите институции за деца без родителска грижа и други, са затворени. Достъпът до тях е силно ограничен, освен ако няма извънредни обстоятелства, които налагат посещение, например при процедура по осиновяване или за връщане на детето в биологичното му семейство. Извън това никой друг не влиза там, включително децата, преживели травма и/или с трудности в развитието, рядко се посещаваха от специалисти. Децата в резидентни услуги не излизат никъде и са в пълна изолация. Те винаги са били изолирани и встрани от общественото внимание, но от март насам тази изолация е по-силна от всякога. Поради невъзможността от март 2020 да посещаваме децата, настанени в резидентни услуги, имам единствено частични наблюдения, които показват, че тези деца усетиха силната тревожност у хората, които се грижат за тях. Знам за институции, в които част от персонала е бил болен, а това несъмнено влияе и на децата.
Много по-малко са децата, които биват реинтегрирани или осиновявани в този период по куп причини. Това изкуствено удължава престоя им в институция, дори и да имат възможността да бъдат в семейство. На места се появиха и т.нар. изолатори, една архаична дума, която бе с тенденция да отпадне, но ето, че пак говорим за нея. Да си само дете в стая е много, много тъжно. С две думи децата от институции преживяха една още по-тъжна, самотна и изолирана година, което тепърва ще повлиява на живота им. Все пак през последните няколко месеца има известна промяна в тази посока и все по-често управленците там дават знак, че имат нужда от това специалисти да работят с децата – по посока овладяване на тяхната тревожност и социализиране.
Наблюдавате ли споделена травма и очаквате ли такава на поколението, преживяващо кризата?
Пандемичната ситуация е колективна травма и като такава води до дълготрайни последствия, за които в конкретика е рано да говорим. Видими са обаче някои процеси, които текат. Например несъзнавания стремеж да се поддържа социална дистанция, грубостта в реакциите към другия, който все по-често приемаме като заплаха, тревожността, която вероятно ще продължи още много дълго време. Бъдещето ще покаже дали и как ще се променим след пандемията и тази колективна травма. Все пак се надявам, че случилото се няма трайно да промени същността на човешкия контакт. Интересно е, че войната, друга колективна травма, е в основата на много диагнози, които са въведени, за да обяснят реакциите на хората. Пост-травматичното стресово разстройство е една от тях например. Дали преболедуването от ковид или загубата на близък от ковид ще донесе нови диагнози, за да се опишат специфични специфични псически състояния, или не е въпрос, на който не можем да отговорим днес. За съжаление в България не се правят необходимите мащабни изследвания, а държавата ни, разбира се, има собствени психосоциални особености.
Промени ли се отношението на хората към смъртта?
Забелязвам, че хората, страхувайки се от ковид, реагират дори и на обичайни симптоми по необичаен, често пъти краен начин. До голяма степен това произлиза и от паниката, която се тиражира в медиите. Разбира се зад този страх прозира темата за смъртта, а тя определено е тема табу в България. Много често, когато работя със семейства, в които е имало смърт, независимо поради какви обстоятелства, виждам, че родителите не могат да говорят за това сами със себе си, нито пък с децата си. Възрастните сякаш не могат да бъдат автентични в собствените си емоции в темата за смъртта. В България са наложени стереотипите, че трябва да прикриваш емоциите си, да оставаш винаги силен и да не плачеш, особено ако си родител. Един вид през цялото време трябва да изиграваш тази силова фигура в очите на детето си. Мисля, че това е много вредно както за възрастните, така и за децата.
Възрастните сякаш не могат да бъдат автентични в собствените си емоции в темата за смъртта.
Всъщност за децата темата за смъртта е много естествена. Те изначално не се страхуват, освен ако много пъти не са наблюдавали реакциите на възрастните, че всъщност може би е страшно. Наблюдавайки реакциите на родителите си, децата интернализират това тяхно усещане в себе си. Друго важно нещо е, че децата знаят всичко. Те усещат, те разбират. И затова е много погрешно при смърт в семейството да не разговаряме директно с децата. Изрази като „той замина далеч“ са излишни и увреждащи. Не е нужно да маскираме смъртта, те вече знаят. Ако маскираме случилото се, затваряме цикъла, децата започват да проявяват различни реакции, като заекване, регрес, трудности в ходенето до тоалетна, дори агресия. И в крайна сметка неумението да говорим за смъртта предопределя децата да станат също толкова тревожни родители в бъдеще.
Все повече се говори за отраженията върху децата на всичко което носи последната година, а и сега. Какво наблюдавате като тенденция?
Една огромна тема, която е проблем около ковид пандемията, но за която още не се говори, защото не се е проявила достатъчно, тъй като децата не ходят редовно на градина или училище, е агресията. Нивата на агресията са се повишили и ще се увеличават още повече. Това е очаквано, защото агресията е един от начините за справяне с неизвестността. Въпрос на време е да я видим навсякъде, проявена от децата. Говорим и за автоагресия и за такава, насочена навън. Всъщност всеки може да провери това в дома си, където децата може би вече я проявяват към братя, сестри, родители или пък към предмети. Вътрешното напрежение, било то вътрешно или отразено от родителите, ще трябва да излезе навън под някаква форма. Когато нямаш контрол, се опитваш да контролираш каквото можеш и както можеш. Да бъдеш агресор е някаква форма на контрол. При възрастните това може да премине към насилие, особено ако не са рефлективни, ако не усещат, че имат нужда от помощ или просто не споделят.
Какво следва след това „обобщение в движение“ на кризата и нашите преживявания?
Мисля, че е особено важно хората да излизат навън, да имат социални контакти и да вентилират собствените си преживявания. Социалният контакт е важен за психичното ни здраве и доброто развитие на личността на всеки от нас. Човешкият живот в крайна сметка се свежда до въпроса „как живея“, а не до една случайна цифра като 70, 80 или 90 години. Удовлетвореността не лежи в продължителността на живота, а в неговата ежедневност, в отношенията ни с другите и проявленията на човешкото.
Интервюто с Катерина Ковачева е част от проекта ми „Как живеем?, който изследва психологическите последници на пандемията от COVID-19 и представя професионалистите от първа линия на душата. Прочетете повече.
Ако искате да разкажете своята лична история, последвайте Instagram акаунта на проекта.
Автор: Вера Гоцева
Вера Гоцева е журналист, фотограф, обучител по фотография и автор на проекта „Как живеем?“, документиращ психиката и вътрешните ни преживявания в пандемията от COVID -19.