Александър Петров
Желанието за завръщане към „нормалното“ е желание към Другите
Време за четене: 13 минути
Александър Петров е психиатър в клиника по психиатрия. Има завършено обучение по клинична супервизия в рамките на проект на IRCT – Brussels. Участвал е в работата на екип работещ с жертви на изтезания и насилие, както и в проекти супервизиращи екипи работещи в институции, в екипна интервизия и в супервизията на специализанти по психиатрия. Дипломиран психодрама-терапевт. Практикува групова и индивидуална психодрама. Формира се като психоаналитик в Лаканианската школа. Пълноправен член на АБПП.
Живеем в ситуация на пандемия от над година. Какво наблюдавате от март 2020 насам в психиката на пациентите си? Има ли промени?
Не виждам ковид кризата да е променила психиката, но със сигурност промени основни нагласи. Виждам предизвикване на защитно поведение, на несигурност. За някои хора това е криза и те започват да функционират като при криза. Това не е психична болест. Тоест това което със сигурност виждам, че се променя са поведения, които на практика са адаптационни в най-общия смисъл на думата. Някои са дезаптационни, тоест не успяват да се адаптират. И точно тези хора са в състояние на истинска криза. Разпознава се и отричането на факта на случващото се и мобилизирането на лични ресурси според кой, какъвто капацитет може да организира и тревогата, „пазаренето“, депресията. Може би вече има и някакво приемане. Но по-скоро всичко това което касае една реакция на криза в общността. Наистина, далеч по-овладяно в сравнение с началото. Тогава имаше масивно и убедено ангажиране на световни институции с новината, че има пандемия. Тя все още не беше факт, но масивното нахлуване през медиите на говорене за това което „ще се случи“, преди да се е случило, породи реакции близки до паника. Може да звучи сега комично, но изчезването на храни и тоалетна хартия в рамките на около 10 дни беше притеснително. Това беше преди да има пик на заболели. Това беше реакция към „неизвестното“ което идва. Когато настъпи наистина въпросният пик и всички проблеми, които видяхме че изпитват медицинските служби по света, такива реакции нямаше. Изглежда парадоксално, но не е.
Защо не е? Какво е различното в справянето с нещо „познато“?
Ние винаги може да организираме повече капацитет, за да се справим с това което познаваме отколкото с нещата, които не познаваме и за които „някой, който знае“ или който просто си е присвоил тази позиция ни уверява, че катастрофално предстоят. Така че през последната година преживяхме такава заплаха, която не е отминала още, но от първоначалната по-остра реакция към неизвестното остана една повишена будност. Будност, която в общността прие облика и на един въпрос – има ли основание кризите да ни ограничават над определен праг свободите, или по-скоро нагласата е: „ще платим цената със здравето си, или дори с животите, които ще изгубим, но не и с цената на свободата“. Тази нагласа може да се открие при войни например. Колкото до пациентите обаче някакви специфични реакции не видях. По-скоро обостряния на техните си симптоми. Или когато имаше такива бяха изключение. Видях доста публикации за това как едва ли не „всеки трети“ имал психични разстройства. Тревогата за живеенето и емоционалната ангажираност с една подобна ситуация не е психично разстройство. Тя е нормалният отговор на заплаха. Обратното би било „ненормално“. Такива изявления са изключително безотговорни.
Доста често сме в изолация в последната година. Как се отразява тя на семействата?
Човек никога не се чувства добре в изолация. Особено тогава, когато тя е наложена отвън. Хората не са добре в изолация, защото тя е свързана с липса на визия какво ще правят с живота си. Изолацията в крайна сметка е една рестрикция по отношение на реализацията и личните планове. Това което виждам повече да „тормози“ пациентите ми е загубата на граница между лично пространство и обществено. Има стереотипи на поведение, които са типични за живеенето в семейна среда и живеенето на работа. Те предопределят социалното ни поведение. Немалка част от пациентите ми, а и мои близки, се оплакват от това смесване на стереотипи. Пациентите ми казват, че дори и да са сами вкъщи, да няма никакво дразнение, не успяват да влязат в работното си състояние по начина, по който се случва в стереотипа на обществената среда. Този социален стереотип е не само психологически, но и физически, и е свързан с повишаване на будността, на фокуса върху работната среда. Това нещо не се случва вкъщи или поне не се случва така рутинно и автоматизирано. Разбира се това зависи много и от човека и умението му да превключва. И тук говоря за хората без деца.
Ние винаги може да организираме повече капацитет, за да се справим с това което познаваме.
Ако присъстват и деца в картинката се получава една голяма каша, защото на място за едни поведенчески стереотипи, принудително се развиват други и хората не могат да превключват. Сякаш това най-много натоварва живеенето на всеки поотделно в едно семейство и причинява декомпенцации. Казано по прост начин – всеки се чупи там, където вече има „пукнатина“. Тоест ако някой е тревожен става по-тревожен, ако някой е депресивен, става по-депресивен. Ако има в личността пукнатини, ще се отворят. Обикновено поведението става по-избягващо или по-агресивно в зависимост от това какъв е човека и какви са неговите дефицити. Ние всички носим много дефицити и обикновено част от тях са надраснатати поради житейския и социален опит, и умението ни да се владеем. Обаче когато хората сме силно фрустрирани, дефицитите могат да се покажат и да започнат да работят, причинявайки дисфунционалност в поведението, реакции, които са деструктивни.
Какви са механизмите за справяне на отделния човек?
В ситуация на пандемия е редно да се замислим какво подлежи на контрол и промяна, и какво не. Има една масова нагласа, че всичко подлежи на нашия контрол, че можем всичко, че всичко зависи от нас. От една страна това е вярно в един по-дълъг хоризонт, но от друга трябва да е ясно, че нищо не става веднага. Затова е важно да си дадем ясна сметка кои са нещата, които подлежат на контрола ни днес, сега и кои са останалите, които имат много далечна перспектива. Това е личното слагане на граници, на структура на живеенето ни и те са много важни, особено в контекста на ситуация, в която едни други граници са изгубени. Ако границата липсва в действителността, трябва да я сложим в областта на психичното, на символичното. Слагането на тези вътрешни граници зависи от личната психична структура на всеки отделен човек. Понякога точно това е предмета на психотерапията. Когато това не сработи и границата се постави, но не може да се удържа, се стига до обостряне на конфликти и насилие. Отново казвам, ключово в една подобна криза е да се поставят вътрешни граници. Дори и съвсем нови. Ако не се случи, обикновено тези граници се слагат отвън под формата на рестрикции.
Говорите за граници и контрол. Можем ли да ги открием и в обществените нагласи, не само в отделния човек?
Мегаломанните нагласи за „контрол над света“ при някои психични болести наистина по своеобразен начин могат да се открият и в обществените нагласи. „Ще променим климата“. „Ще контактуваме с извънземни“. „Ще се самосътворим независимо от реалността“. Могат да се дадат не малко примери. В същото време не можем да си изчистим боклуците. От глад умират повече хора, отколкото от пандемии. Намирам подобни нагласи по-скоро като резултат от процеси на едно осъществяване на желания в полето на имагинерното, породени от фактическото нарастване на контрола упражняван върху общностите в реалността на ежедневието ни. В един друг аспект това е и отглас от Просвещението с неговия антропоцентризъм. Това, че човекът е в центъра на всичко е една фикция обаче. Вярно е, че някои фикции се оказват реалност в резултат на нашите действия и познание, но това не означава, че имаме контрол над света (каквото и да означава това). Та мислене за контрола всъщност не може да има. Има реакция към един контрол върху нас и изместване към една фикция за наш контрол върху света. И така ще е докато контрола не се превърне в репресия и хората не изоставят фикцията, за да се конфронтират с това.,
Контрол и липса на контрол по време на криза?
В условията на криза е важно отношението на тежестта на заплахата към възможността да се организира потенциал за неутрализирането й. Това принципно изглежда еднакво валидно и за общността и за индивида. Детайлите са много и различни обаче. Тук няма как да се прецизират. В единия случай става дума за операционализирани процедури, докато в индивидуален план по-скоро за кризисна интервенция и терапия ако индивида отключва симптомите си. Това за кризата по принцип. Може би в настоящата ситуация, когато имаме доста ограничения (все още не репресия) по отношение на възможността да си структурираме ежедневието свободно, да работим, или да организираме личното си пространство, то въпроса за границите между нас и другите, между различните ни роли в които влизаме, между работна и лична среда, е доста актуален.
В ситуация на пандемия е редно да се замислим какво подлежи на контрол и промяна, и какво не.
Не малко от пациентите ми споделиха, че имат проблем с това да останат в дома си и от там да вършат всичко. Да работят, да бъдат с партньора си, да бъдат родители, да си отпочиват, да имат своето пространство. Това са ситуации, които касаят тялото и неговите граници. За някои това може да е невъзможно да се понесе. И е много различно за всеки отделен човек. Тялото налага своите лимити императивно, като отношението към тези лимити е ключово за изграждането на психичната ни структура. Това обикновено се установява рано в развитието ни. Една фрустрация на тези лимити може да настъпи при невъзможност да се установи граница. Има голяма разлика и в начините на живеене. От урбанизираното номадство на хора, които могат да бъдат автономни използвайки преносимите си компютри, до семейства в които майката и бащата трябва да работят, да упражняват родителската си функция и децата трябва да учат. И в същото време всички те да удържат лимитите на телата си.
Промени ли се отношението на хората към смъртта?
Смъртта е особена тема, защото е имагинерно нещо. Страхът от смъртта не е нищо повече от страх как ще си докараме живота до там. В този смисъл за страхът от смъртта понякога се говори по-лесно, защото е по-неясно от въпросите „какво ще стане утре, как ще живея утре, дали моят живот всъщност си струва?“. Това е имагинерно. По-скоро тази реакция на презапасяване с тоалетна хартия е свързан със страха от смъртта и с оцеляването. При първия локдаун изчезнаха храни, които могат да бъдат съхранявани месеци наред и осигуряват живеенето. Това е свързано със страха от смъртта и е малко несъзнавано. Смъртта винаги стои като хипотеза, но всъщност истинския въпрос е качеството на живота. Затова и не мисля, че се е променило отношението на хората към смъртта. Говоренето за смъртта е в полето на фикцията. Медицината не казва нещо повече от: „машината спря да работи и не може повече да се поправя“. Предлага документ за смърт. Религията казва повече, но почти нищо по същество. За сметка на това предлага концепция и някои обещания (което не е малко, повече е от медицината). Това, което ние, човеците знаем за нея е липсата, която тя оставя. Отношението към липсата е дълга история.
На какво се дължи свръх-желанието за връщане към „нормалността“, към нещо от преди?
Човек не може да се върне към никоя нормалност, единствено може да сътвори нов начин на живеене. Желанието за връщане към нормалност е капан, защото това означава човек да избегне момента, в който трябва да се адаптира към нещо ново и да се развие. Нещата, които ни поднася живота трябва да бъдат вписани в едни начин на живеене, който е креативен и с редуцирана конфликтност. Разбира се не всички конфликти могат да бъдат избегнати. Някои от конфликтите в нас определят поведение и продукти, които са креативни. Една немалка част от конфликтите в нас излизат под формата на културни продукти и така придобиват друга стойност. Това са креативните конфликти. Тези, които са деструктивни ги виждаме в статистиките на закона. Не всички хора могат тук и сега да реагират на една ситуация, която в крайна сметка не е обичайна и тепърва трябва да бъде преодолявана.
„Преди“ в полето на психиката съществува условно. Ако се позиционира като „преди“. „Било е преди и вече го няма“ е валидно за хронологията от събития. За една онтология. „Нормалното преди“ е самото желание в случая. То е винаги с нас. И не става въпрос дори за „преди“ или „след“. Става въпрос за „сега“. Сега желаното не е тук. Желаното е някъде другаде. Не е трудно да се види тази ситуация във време на ограничаване на контактите по един властови начин, като принуда, макар и с всичките аргументи за това. Много хора просто искат да са „другаде“. Буквално. За да общуват с други хора. Защото желанието е свързано с желанието на Другия. В този смисъл желанието за завръщане към „нормалното“ не е повече от желанието към Другите.
Човек не може да се върне към никоя нормалност, единствено може да сътвори нов начин на живеене.
Прави впечатление, че дори и в тази колективна криза сякаш не можем да се обединим, не можем да застанем на една позиция и да преодолеем по-бързо и заедно всичко. На какво се дължи това?
Ние формираме нашата психична структура чрез едно „отношение“ към забраните идващо от авторитети. Това става много рано. В първите месеци и години. И това е забраната да продължи едно установено състояние на комфорт. Самото раждане. Забраната да се храниш повече от гърдата. Забраната повече да не вършиш физиологичните нужди в памперса. Забраната/ограничението да имаш винаги важният за оцеляването ти обект на разположение. Забраната за незабавното задоволяване на сексуалното ти желание с първият възможен обект. Отношението към тези забрани, т.нар. „кастрации“, формира грубо казано нашата психика. И съответно постепенно формира поведение за тяхното „заобикаляне“ доколкото е възможно и стратегии за задържане на състоянието на комфорт. Различните хора имаме различна поносимост на този натиск идващ от забраната. Или иначе казано различен фрустрационен праг. Има хора, които не могат никак да „носят“ на фрустрации. Те са и по-шумни в противенето на авторитети по-късно. Особено, когато се намеси и сексуалната тематика. Съзнавано, или не.
Особено остра е реакцията към носенето на маски. Дори и днес, година след първия локадун и при достатъчно натрупана информация, че предпазват.
В сегашната ситуация имаме забрани за определени поведения, както и ограничения за контактуване с другите и налагане на забрана да се ходи на обществени места без да е покрита устата и носа с маска. Да, най-много противене като че ли се чу по отношение на маските. Много е вероятно причините да са поради спецификата на забраната. Маската закрива (което може да се възприеме като запушване) устата и носа, което има неприятен ефект по отношение на физиологията и дори хигиената на устната кухина. Има отношение към „откритото лице“ и говоренето, което се възприема като символизиращо свободата. Има отношение към целият ред на значения свързани с изявата на личността. Но според мен в значителна степен роля има една работа на несъзнаваното, която отпраща към споменатите ранни периоди от живота. Към базисните забрани формиращи структурата.
Телесните отвори са ерогенни зони. Те са свързани със самата природа на желанието и следите от неговите първи фрустрации (кастрации). Едно такова запушване на ерогенна зона може да „отпрати“ индивида към неговите първични реакции на забраната от детството и да оживи т.нар. „детска невроза“. Така, че освен реакция към настоящата забрана и рестрикция наложена поради епидемичната обстановка, която протича на съзнателно ниво, може да се види и една работа на несъзнаваното по пътя на проекцията, която да доведе до по-специфични прояви в отделни случаи. Така, че отношението към забраните и авторитетите, освен, че ни структурира по определен начин в ранният период от живота ни, то в същото време всеки път, когато отново има забрана и фрустрация на желанието, то тя изявява нашата психична структура, както и онова в поведението, което сме надградили като социални умения и способност да впишем една нова реалност в нас, а и ние да се впишем в нея.
Ние формираме нашата психична структура чрез едно „отношение“ към забраните идващо от авторитети.
Наблюдавате ли споделена травма и очаквате ли такава на поколението, преживяващо кризата?
Не и сега. Не и в обичайният смисъл. Колективната травма обикновено се проявява след приключване (или персистиране с устойчиви характеристики, ясни прояви и сила на въздействие) на травматичното въздействие, или събитие, касаещо една определена общност, която е непосредствен обект на травматичното въздействие, поставена е в приблизително едни и същи условия и преживява сходно, или еднакво по сила травматично въздействие. Това води до формиране на специфична обща идентификация с позицията на „преживелите едновременно“ животозастрашаващото събитие. Също така травмата в последствие можа да се „прехвърли“ и върху неучастващи в събитието, но вторично идентифициращи се с жертвите, и, или причинителите на събитието. Например различните аспекти на колективната травма от Холокоста за евреи и за германци.
В настоящата ситуация има редица различия от обичайното разбиране за колективна травма. На първо място е големият мащаб на пандемичната ситуация, които не визира конкретна група, общност, или етнос. Това предполага участие на разнородни етнически и културални общности с различен капацитет за преработка на актуалната травма, както и различната по рестриктивен характер политика на правителствата. На второ място реакцията към „причинителя“ на събитието не е от порядъка на морално несъвместимите форми на принуда, или насилие, тъй като е вирус. На трето място, различните общности имат различни нива на рестрикция от властта (в България далеч нямаше, и до момена няма истински „локдаун“). На четвърто място – различните професионални общности имат различни по тежест последици. По-скоро очаквам да има формиране на отделни субгрупирания на преживели особено тежко въздействието на сегашната ситуация, в които групирания да може да се открият чертите на колективната травма, такава каквато я познаваме. Но за някаква обща „световна“ такава не е може да се говори сериозно.
Изключително специфично е обаче, че в случая, за разлика от обичайната ситуация водеща до колективна травма – застрашаването на живота и достойнството на индивиди от една група или общност, то сега на преден план е социалното оцеляване. Доколко това ще доведе до формиране на обичайните прояви на колективен травматизъм така, както те са ни познати до момента – предстои да разберем.
Какво следва след това „обобщение в движение“ на кризата и нашите преживявания?
Не зная какво ще се случи занапред. Това не е ситуация в която поредният нов вирус причинява пандемия и причинява болест и смърт, която по някакъв начин да обедини оцелелите. Това е контролирана и донякъде манипулирана ситуация от заелата се с това власт. И реакцията няма да е към „животозастрашаването“. Реакцията е към властта, която се оторизира да решава проблемите на индивида с действителността. Но пак ще подчертая – за първи път, и по този начин, се поставя въпроса за социалното оцеляване.
Интервюто с Александър Петров е част от проекта ми „Как живеем?, който изследва психологическите последници на пандемията от COVID-19 и представя професионалистите от първа линия на душата. Прочетете повече.
Ако искате да разкажете своята лична история, последвайте Instagram акаунта на проекта.
Автор: Вера Гоцева
Вера Гоцева е журналист, фотограф, обучител по фотография и автор на проекта „Как живеем?“, документиращ психиката и вътрешните ни преживявания в пандемията от COVID -19.