АЛЕКСАНДЪР ХАДЖИГЕОРГИЕВ
Близостта до смъртта ни кара да заобичаме живота
Време за четене: 6 минути
Александър Хаджигеоргиев е психиатър в Медицински институт на МВР.
През последната година всеки човек живее в някакъв тип изолация. Как е отразява това на Вас, на хората?
Да се скриеш от външния свят винаги ми е било много пленителен, да не кажа спасителен, ход и понеже това не става лесно, една такава принудителна изолация ми е още по-интересна, защото ми осигурява безплатно външното насилие и съспенс, което не мога да си позволя иначе. Не мога да говоря много за другите, защото ако стана прекалено емпатичен, ще трябва да приема освен страховете им и куп други техни не много симпатични черти. Видно е, че някои се депресират, други стават насилено еуфорични. Като цяло, мисля, че изолацията е хубаво нещо, защото щеш не щеш си принуден да обърнеш повече внимание на вътрешния си свят, а кой може да си позволи такъв лукс днес? Но всеки възприема ситуацията различно, примерно за един екстроверт, нещата са доста по-коварни.
Какво наблюдавате в психиката на пациентите си? Има ли промени?
COVID-19 действа на хората, както в периодите на война – невротичните състояния се увеличават, психозите намаляват. Доста по-малко хора идват с истински психични заболявания, доста повече са тези, които са невротизирани, защото са уплашени или идват хора, които са преболедували вируса благополучно, но са също толкова уплашени. Това е т.нар. пост-ковид синдром, той е свързан с едно тревожно очакване какво ще се случи утре, дали ще има последствия, дали може вирусът да повтори. Има заплаха, която е сравнително постоянна и тя е като капак, под който човек живее и се притиска, потиска и тревожи. И поради ограниченията на поведението се отрязват каналите за отреагиране. Не може да се пътува, да се отиде на кръчма, да се зарежда човек с културни събития. Общуването става асинхронно. Онлайн общуването е много интересно, но е асинхронно. Уж пак е в реално време, но едновременно е абсолютно нереално. Има плюсове разбира се, но човешкият контакт е свързан с присъствие. Обществото е в едно дълго очакване. Човек чака да дойде по-доброто, да мине злото. И фокусът да си психически добре е първо да приемеш кризата, а не да отричаш вируса или да се ядосваш защо на теб ти се случва.
На какво се дължи разцвета на конспиративните теории около този вирус?
Също като при война се засилват много конспирологичните визии. Конспирациите са много красиви, с много разклонения, те действат успокояващо, защото много точно ти посочват врага и ти го доказват ежечасно. Обикновено конспирациите са така направени, че да няма нужда да търсиш доказателства, други вече са ги намерили вместо теб.
Конспирациите са много красиви и действат успокояващо.
Това са структуриращи тези и на много хора им вършат работа. Това да си представиш, че световното правителство прави всичко това. Или да го погледнеш икономически, че ковид е плод на фини или груби финансови ходове. Аз мисля, че истината е по средата. Инфекцията си върви и тя действа и на икономическите и на ред други фактори. Винаги има хора, които се опитват да се възползват от една криза. Това не е ново, нито е нещо нечувано.
Промени ли се отношението на хората към здравето?
Хората виждат, как биоетиката се променя пред очите им. Става пределно ясно, че е по-добре да си пазиш здравето, отколкото да си лекуваш болестта. Помага превенцията, лечение няма. Тоест ако добре се пазиш по някакви правила, ще си в по-добра позиция, отколкото ако си кажеш „все едно, после ще се лекувам“. Това е интересна смяна на парадигмата в посока на превенцията. Здравословния начин на живот излиза, като нещо което ще те запази жив, защото основният човешки въпрос е колко ще живея, колко още ми остава.
Какви са методите на справяне с кризата на отделния човек?
Повечето хора възприемат критичните ситуации през призмата на “черния лебед”. Ето – живеят си, планират си разни неща и изведнъж (откъде ли се е взел?) – над главите им прелита черен лебед и всичко се разпада. Появява се нещо принципно ново и сега трябва да се правят чудеса, за да се отговори на предизвикателството. В действителност, на всяка една ситуация, ние реагираме със средствата и уменията, с които разполагаме до момента. Ние притежаваме една симпатична особеност: каквото и да се случва да правим същото, каквото и досега, с леки актуализации, релевантни на конкретния стимул. Същото се случва и с общностите – кризите не носят нещо принципно ново, те усилват растежа на това, което никне и убиват това, което вехне. Временният изход докато чакаш в неизвестност е да приемеш реалността. Тя обикновено е каквато ти решиш, че е. Не трябва да се вживяваш прекалено, а да станеш по-повърхностен, защото всяко задълбочаване има цена, която трябва да платиш. Прекаленото задълбочаване е път към депресията или към параноята, например да си докажеш, че си велик, а другите не. Идеята е личното ти време да не се докосва прекалено много до общото човешко време. Всеки има свое лично време което тече малко по-различно. И да се опитваш да си малко встрани, тоест да не опитваш да се включваш прекалено много. Въпреки, че обществото постоянно иска да те включи, освен ако не си си сложил табела, че не си ти, не се занимаваш. Човек е замрежен в обществото и трудно се изключва от него, но ако успее, се чувства по-добре.
Хората масово искат да се завърнат към „нормалността“. Възможно ли е това?
Тези зловещи обещания, че нищо няма да е както преди, не вярвам в това. Всичко ще е както преди, с леки промени разбира се. Даже компенсаторно ще има засилване на някакви предишни тенденции и утвърждаване на новите, които са се появили.
Ние притежаваме една симпатична особеност: каквото и да се случва да правим същото, каквото и досега.
Като се освободят малко от страха си, хората ще започнат да пътуват много. Това ще е компенсаторно, нещо като отмъщение срещу висшите сили или срещу някого, който ги е карал да се крият и да се свиват в желанията си, в чувствата си. Иначе в момента тече една вяла невротична депресия, която е нормална за хората, когато им се променя стереотипа на живеене насилствено и неочаквано. И то най-вече от сила, която не може да бъде антропоморфирана, тоест въпреки всички опити, причинителят на всичко това не може да бъде достатъчно добре описан, да му бъде атрибутирано човешко поведение.
Защо е толкова важно вирусът като враг да може да бъде описан?
Вирусът не може да бъде добър, лош или някакъв, което адски пречи, защото човек се чувства спокоен, когато може да си представи агресора, този който го заплашва трябва да има някакъв образ, да е осезаем. Докато малките неща, които не се виждат дори през нормален микроскоп, хем ги има, хем ги няма. Не съществуват, но същевременно ги има. И човек трудно може да ги обвини, че са отвратителни, хитри, неприятни, зли, агресивни или някакви. А обикновено точно този вид определяне на агресора или на другия, помага на хората да се структурират и да овладеят контрола си, да могат да прогнозират поведението си и да имат сигурност за следващият час, ден. Всяка невидима заплаха човек се опитва да направи видима – да я персонализира, да я овеществи. Затова хората прехвърлят разрушителните си чувства към събития, които им се струват по-веществени – протестират срещу маските, срещу липсата на подходящи медикаменти, срещу малкият брой апарати за изкуствена вентилация, после срещу ваксините, срещу лошата организация на ваксинирането и така нататък.
Промени ли се отношението на хората към смъртта?
Близостта до смъртта може само да ни накара да заобичаме повече живота. Да си свидетел на смърт на човек от близкия или референтния ти кръг обикновено те принуждава първо да премериш събитието на себе си , т.е. да се идентифицираш и след като се убедиш, че си жив и си докажеш, че това се случва на други, а ти поради ред обстоятелства си неуязвим за момента, т.е. да се справиш малко или много със страха, да станеш по-възприемчиви към чуждото страдание. Продължителният интензивен страх потиска душата и няма как да покажеш позитивните чувства на повърхността, за да започнеш да оперираш с тях. Остава ти само озлобяване, ресентимент, досада, отчаяние и песимизъм.
Продължителният интензивен страх потиска душата.
В момента наблюдаваме събития в стила на живот на някои общности, фалират бизнеси, вероятно има спад на качеството на живот на отделни страти, които си се случват винаги, но кризата ги прави по-отчетливи, по-резки, по-компресирани във времето. Човек изживява това като объркваща и нежелателна намеса в плановете му от страна на някаква „външна сила”. В действителност, това са събития, които си се случват винаги, но по-разтегнато във времето, поради което не са били толкова плашещи и впечатляващи, колкото в момента ги възприемаме. Предполагам, че след отминаването на пандемичните вълни и след компенсаторното нахъсване малко след това, животът ще си продължи по познатия ни досега начин с леки корективи в позитивна насока. Поне така ми се иска на мен. Очевидно е, че тези, които са обичали да се олакват, ще продължат да го правят и след пандемията, а тези които са убедени, че живеят до оградата на Рая, ще продължат да са убедени в това.
Интервюто с Александър Хаджигеоргиев е част от проекта ми „Как живеем?, който изследва психологическите последници на пандемията от COVID-19 и представя професионалистите от първа линия на душата. Прочетете повече.
Ако искате да разкажете своята лична история, последвайте Instagram акаунта на проекта.
Автор: Вера Гоцева
Вера Гоцева е журналист, фотограф, обучител по фотография и автор на проекта „Как живеем?“, документиращ психиката и вътрешните ни преживявания в пандемията от COVID -19.