АДЕЛИНА ТОДОРОВСКА
Пандемията е огледало, отразило изкривените ни лични и обществени черти
Време за четене: 9 минути
Аделина Тодоровска е психодинамичен и психодрама терапевт; член на експертния съвет на фондация „Институт по психология на групите“, практикуващ и обучител в Групово-динамичния метод – Австрийска асоциация по групова терапия и групова динамика /OAGG/, практикуващ супервизор и член на УС на Българската Асоциация по Супервизия, член на УС на фондация „Институт по Гещалт терапия“. Има дългогодишен опит в областта на кризисно консултиране и овладяване на критични инциденти.
Живеем в ситуация на пандемия от над година. Какво наблюдавате през последната година в психиката ни? Какво се променя в нас?
Световната здравна криза радикално промени живота ни, внасяйки ограничения и несигурност, несъпоставими с нищо от досегашния ни опит като хора и като общества. Заплахата, която преживяваме е невидима, продължителна и без очертаващ се предел. Това я прави силно разрушителна за психиката. Натрупващото се напрежение и психичната болка прекъсват връзката ни със самите себе си. Нарушени са представите ни затова кои сме и накъде вървим, губим идентичността си, вътрешните си опори. Реакциите и поведенията, провокирани от ситуацията, обхващат широк диапазон дезадаптивни прояви – от трескав стремеж за участие и поемане на множество ангажименти, за да се справим с празнотата и хаоса в себе си, до пребиваване в мъчителни летаргични състояния, сравними с будна кома – бягство от всичко извън сигурния дом, сън, храна и още сън – външна и вътрешна изолация, невъзможност да се следва нормален жизнен ритъм. Ограничени сме, но не защото затвориха ресторантите, а защото трудно можем да дефинираме себе си, бъдещето, живота си.
На този фон се налага да решаваме сериозни екзистенциални и морални дилеми, във връзка с овладяване на ситуацията, с осигуряване безопасността на близките ни и нашата собствена. Трудно се вземат решения, когато нямаш чувството, че нещо зависи от теб. Когато съзнанието е фокусирано в уязвимото тяло, а зовът за оцеляване се усеща като глух тътен, идващ от дълбините, тогава губим от образа си на човеци, на цивилизовани същества. Виждаме това в рязко избухващите конфликти около нас, в разгръщащите се прояви на насилие. Свидетели сме на „кръвопролитни“ сблъсъци на улицата, често за “правото“ да преминеш пръв. Другият до теб, сега те провокира, не само защото сте принудени да пребивавате дълго заедно, а защото в него виждаш отразена собствената ти уязвимост и безсилие, които днес са угнетяващо реални. И задръжките не сработват. Все повече са сигналите за критични инциденти, при които субектите на криза заплашват и поставят в риск околните, а често и самите себе си.
Говорите за конфликти и насилие. Можем ли да кажем, че то се проявява и в социалните мрежи?
Да, там ясно личи, че по всички актуални теми сме разделени ожесточено на „про“ и „анти“. Сцепени сме вътрешно и това прелива навън, помежду ни. На дневен ред са темите за прилагането на ваксина, карантина и затваряне. Разгръщат се антагонистични сблъсъци, в които аргументите сякаш не са от значение. Обладани сме от регресивна наслада да се налагаме силово, да отхвърляме демонстративно. Медицинските факти и актуални данни се употребяват не за да се постига истина и решение, а за да се упражни надмощие над другия, разпознат неизменно като противник, някой от другия лагер. Наред с пандемичната вълна, кавгаджийската култура навлезе в своя апогей.
Този краен език част ли е от т.нар. инфодемия?
В понятието „инфодемия“, освен фалшивите новини, се включва и нахлуващия огромен обем информация със страховито и противоречиво съдържание. Изтощени сме от ежедневните усилия да я отсеем и подредим, не разполагайки с надежден критерий. Заговори се за „фарма-война“. Страшно е да се мисли, че зад тази световна беда, чийто цифри крият лични загуби и трагедии, стоят политически и икономически фактори и интереси.
Трудно се вземат решения, когато нямаш чувството, че нещо зависи от теб.
Все още не виждаме и зачатъци за изграждане територия на адаптиране – общ език, значения и цели, нови консенсуси. Пандемията се превърна в огледало, в което виждаме отразени собствените ни и на обществото изкривени черти. Светът в пандемия стана метафора на това, което представлява светът, създаден от нас.
Как заплахата за живота в пандемия променя мисленето ни за смъртта?
Преди пандемията в общественото пространство темата за смъртта, като че ли изцяло отсъстваше. Погълнати бяхме от стремеж да „изцедим“ максималното от насладите на живота. За това ни трябваше „продължителна“ младост. Отдадени бяхме на строги режими и процедури за поддържане на здраве и добра външна форма. В такъв контекст дискурсът за смъртта остава немислим, защото той съдържа духовни измерения, които културата ни в голяма степен е задгърбила.
В индивидуален план по темата е трудно да се обобщава. Осъзнаването на нашата крайност като живи същества е съотносимо с достигнатата степен на психична зрялост, различна у всеки от нас. Реалността на пандемията едва ли може да повлияе толкова скоро. Страхът от смъртта често ни води към различни игри: „спазвам, не спазвам мерки; без ваксина и маска – не се разболявам, на мен няма да се случи.“ Справяме се със страха като го предизвикваме на малки порции. Така възстановяваме илюзията си за контрол върху ситуацията и опасността. Такива и други актове на неглижиране, отричане и рационализации правят страха от смъртта по-поносим за психиката. Но тези механизми за психична защита и запазване на нормалността, увеличават физическия риск и в действителност, ни правят още по-уязвими.
Наблюдавате ли колективна травма и очаквате ли такава на поколенията, преживяващи кризата?
Досега колективната травма се асоциираше с последиците от политически преследвания, насилие, война, диктатура. Сега тук причисляваме и пандемията. За това ще се говори съзнателно едва когато излезем от нея. Ще са нужни вероятно години, за да преработим травмата. В сърцевината й няма много ресурс за рефлексия. Затова думите идват трудно, а докато говориш, усещаш как фрагментираш – залавяш се за една картина, която те преследва и я полагаш като модел на случващото се. Усещаш, че нещо от същественото се изплъзва. Залят от заплахи и загуби, потъваш в бездна от липсващи думи и оставаш там заключен и замръзнал. Нямаш чувството, че можеш да направиш и крачка, а не знаеш и посоката. Нужно е време за да дойдат думите, с тях да се излее тъгата. Разказите ще преобразят чувствата, ще се преработят загубите, ще позаглъхне болката и травмата ще влезе в аналите на историята.
Сега се нуждаем от повече свързаност, мисъл за другия, за цялото.
Ако сега трябва да говорим за колективната травма – нека да мислим повече за това, което можем да направим заедно. Заплахата е обща, ние сме равни пред нея и единствено в споделената отговорност като че ли е ресурсът за едно възможно подреждане в невъобразимия хаос, който преживяваме. Това е урок във времето на нарцистично оцветения индивидуализъм, селфи културата, доминирани от себевглеждане и показност. Сега се нуждаем от повече свързаност, мисъл за другия, за цялото. От източник на подкрепа, другият се превърна в реална опасност. Предизвикателство е да държим посока към поддържане и градене на общностно чувство, въпреки физическите ограничения и заплаха, и поради тях.
Официалните канали сякаш пренебрегват темата за психичното здраве.
Факт, официалните канали не осветяват въпросите за психологичната цена, която плащаме за този живот, обрамчен в мерки. По-склонните към тревога и хипохондрия си вземат правото да контролират останалите, осмисляйки по този начин собствените страхове. Не се събират данни и не се следи за това какви са социалните и психологични щети от мерките. Сега, а очевидно и в бъдеще, ще бъдем изправени пред този въпрос – как да се спасяват животи, без това да е в ущърб на живота като живост, животворност.
Близкият човешки контакт е част от виталността на живота. В този смисъл какви са механизмите за справяне на отделния човек сега, когато близостта е под въпрос?
Различни. Клиентка, след ски уикенд, откри за себе си и сподели, че желанието й да се спусне по белите писти не е това, което я вдига. По-същественият стимул, оказва се, е нуждата да е сред хора, пожелали същото. Съвместното преживяване, разменените погледи и разговори в чайната, създават усещане за заедност. Така е на концерт, на кино. Свързваме се, благодарение на разгръщащото се помежду ни общо символно пространство и така се чувстваме се видяни, принадлежни. Когато това започне да чезне, човекът е отслабен, връзката с живота става крехка, кризата и вътрешният разпад застрашително приближават. Същото, изразено в художествен текст на Мураками звучи така: „Когато не споделяш мислите си, мислите започват да те споделят помежду си„.
Как се отразява живота в изолация, йо-йо мерките и въобще пандемичната криза на децата?
Децата ще приемат кризата и промените, в зависимост от отношението и посланията, които ще дойдат от техните родители. Страховете и напрежението в родителите се оттичат към децата. Връзката на детето с реалността е крехка, и затова то се нуждае от ясни репери – еднозначност, сигурност и предсказуемост във всяка ситуация. Децата ще излеят своите тревоги в игрите. От страна на родителите се изисква усилие за себенадмогване, за да предложат една по-приемлива версия на ситуацията, имайки предвид колко голяма е нуждата на детето от стабилност и контакт, който им дава сигурност.
За тийнейджърите ситуацията също е доста объркваща. Естествения за възрастта бунт към родителите, предполага да се свързват и принадлежат към групи – приятелски и други, което се случва извън пределите на дома. Това е част от порастването, осуетено сега от мерките заради пандемията. Този бунт сега се натрупва и част от нормалния ход на развитие е прекъснат. Отношенията се напрягат и е нужно поддържане на деликатен баланс между естествените потребности на детето и поетият от семейството риск, за да се избегнат по-тежки психологични щети, които са трудно поправими впоследствие.
Промени ли се нещо в работата Ви в последната година?
Кабинетът на терапевта е тихото, защитено пространство за среща с преживявано, изстрадано, с надеждата. Сега, когато опасността е реална, свързването с травматичните чувства и изричането им, позволява да се видиш извън тяхната власт и достигаш свободата да мислиш за друго, което те актуализира.
Имаме свободата да творим нов смисъл.
След първоначалния шок, предизвикал невъзможност да се излезе от вцепеняващото състояние на застрашеност, днес в терапевтичните сесии като че ли съкровено личното отново става водещо, пространството постепенно се освобождава от темите около пандемията, без да се изключва фактът на съществуването ѝ. Личните теми се спират на същественото – близостта, самотата, творящата ни същност, ограниченията ни. В терапевтичния кабинет стигаме до това как изолацията може да се усеща като форма на себеприютяване. Усамотени и необезпокоявани от притегателни възможности навън, можем да се вслушаме по-добре в себе си. Неща от живота ни придобиват различна тежест – посветености и страсти изглеждат някак далечно и ненужни. На преден план идват други цели, не винаги блестящо амбициозни, но също важни, а може би дори по-близки до същността ни. Това, което избираме да правим се диктува от присъщата на човека потребност да твори, както и от нуждата да внесем порция предсказуемост в ежедневието си. Така в малкото пространство на личния ни свят, си възвръщаме част от изгубената „нормалност„, отдалечаваме се от хаоса навън. Отложени решения за живота си и проекти, с които все не се залавяме, сега вече биват осуетени извън нашата воля. Необезпокоявани от вътрешния натиск, придобиваме желание да се обърнем отново към тях, да ги огледаме и захванем. Животът търси да съхрани своята живост и пълнота.
Има ли уроци, които можем да извлечем от настоящата ситуация?
В последната година осъзнаваме и сме принудени да приемем своята уязвимост, скъсена перспектива и плътната пелена от неизвестност, зад която наднича смъртта. Какво ни дава кризата, ако не позволим на разума да абдикира? Всъщност доста ползи. Липсата засилва желанието и събужда креативността. Откриваме себе си в нови роли и опитности; вникваме повече в случващото се с нас и наоколо. Ограничаването на контактите ни прави по-заслушани и отзивчиви към тези, които имаме. Принудени сме да спрем и можем да видим това, в което сме – пътя си и безпътиците; времето ни, чиято цена се вдигна – сега вече знаем, че не знаем колко още имаме. Дръзваме да елиминираме излишното, всичкото „не-мое“ – натоварващите връзки, суетните избори и бръщолевения. Разполагаме със спечелено време. Философът логик Витгенщайн казва някъде: „времето на нищо-не-правене е времето за работа на душата.“
Какви са прогнозите Ви за следващите години с оглед на пандемичната криза?
В момента виждаме бъдещето само като несигурни хипотези. В кризата различните поколения ще открият своя дискурс за случващото се и за себе си. Състоянието ни като индивиди, така както и преди, се диктува в най-голяма степен от субективните ни интерпретации. Можем да се видим като жертви на загуби и ограничения, непрежалими в контекста на краткия ни живот. Но ние сме оцеляващи хора, справящи се с немислими до преди пандемията трудности, за които нямаме алгоритъм, нито ориентири. Имаме само себе си и градежа, който сме постигнали. В нарушеното от кризата равновесие има ресурс за промяна. Преборили страха, имаме свободата да творим и пренареждаме съграденото, да развиваме идеи и нов смисъл. Тези избори, няма как да ни бъдат отнети.
Интервюто с Аделина Тодоровска е част от проекта ми „Как живеем?, който изследва психологическите последници на пандемията от COVID-19 и представя професионалистите от първа линия на душата. Прочетете повече.
Ако искате да разкажете своята лична история, последвайте Instagram акаунта на проекта.
Автор: Вера Гоцева
Вера Гоцева е журналист, фотограф, обучител по фотография и автор на проекта „Как живеем?“, документиращ психиката и вътрешните ни преживявания в пандемията от COVID -19.