Мариета Гечева
В момент на криза виждаме нещата по-ясно
Време за четене: 8 минути
Мариета Гечева е психолог и работи както с индивидуални клиенти, така и в организации, които предоставят психосоциални услуги и имат отношение към подобряване на социалната ни среда на живот. Работи по теми свързани с преживяно насилие, преживяна травма, осиновяване и следосиновителен период; в по-широк аспект: създаване и прилагане на психосоциални програми за хора от уязвими групи (и не само), обучение, развиване и подкрепа за специалисти от помагащите професии.
Живеем в ситуация на пандемия от над година. Какво наблюдавате през последната година в психиката на клиентите си? Какво се променя в тях?
В последната година наблюдавам в клиентите си повишена тревожност, страх, депресивност, повишена раздразнителност, безсилие, но и изправяне пред проблемите, решителност за предприемане на стъпки, които са били отлагани дълго време, тъга, защото в един момент са изправени, пред нещо, което отдавна е назрявало като проблем, но е било пренебрегвано. Виждам как се справят с трудностите. Кризата действа и като стимул да се вземат решения, да се премине през тежкия период, да останеш цял, да се пребориш.
Говорите за лична борба, а как се отразява изолацията на семействата?
Различно. Всяко семейство си има собствена динамика и собствен „ход“ на ежедневието и ритуалите в него. Също така, с малки изключение, намират начин да излязат от изолация или тя да не бъде пълна – срещи навън, видео връзка, телефон. Това, което най-много помага в тази ситуация е споделянето – и то именно споделянето на това, какво преживяваме, особено негативните аспекти. Защото това е много по-важно да бъде изговорено: страха, гнева, отчаянието, досадата и скуката, тъгата, абсурдните моменти, отколкото да си казваме „всичко ще бъде наред“. И то при положение, че на всички е ясно, че няма как да бъде наред, ситуацията е различна и ние не сме наясно какво ще се случва, колко ще продължи. Когато изговаряме и споделяме точно тези негативни аспекти, тогава си даваме ясна сметка пред какво сме изправени и това е което ни дава шанс да го приемем и да преминем през него.
В началото на извънредното положение много хора действаха хаотично, което е нормално, предвид, че никой не беше подготвен за подобно нещо. Всички преминахме през период на адаптация – от загуба на работа и търсене на алтернативни начини за доходи, до разпределяне на пространството вкъщи, разпределяне на електронни устройства между членовете на семейството, време за работа и време за почивка, свикване с режима на излизане и прекарване на време навън. След това идва по-спокоен период, в който вече сме свикнали с някои неща, с други сме си изработили начини за справяне, трети не сме приели – и това е нормално.
Какво се променя в работния процес и роли?
Всъщност, нищо чак толкова – специалистите са си специалисти, а клиентите – клиенти. Промени се начина на общуване. Може би специалистите се усетиха по-некомфорно от различния начин на комуникиране, от това че домът стана работно място и професионалния ти живот се случва в личното пространство. Но в крайна сметка личното и професионалното се формират и разделят в съзнанието ни и начина, по който мислим за тях, а не конкретно във физическата среда. Всички граници – лични и професионални са в нашето съзнание и от там ги регулираме.
Какво се случи и се случва с децата в последната година? Как те преживяват тази криза?
Разбира се за децата не е лесно. Също както и при нас, на тях им тежи липсата на жив контакт, на времето, което прекарват заедно в училище, липсва им обичайният „шум“ от живота, суетенето, вълненията, виждането с приятели. И те, като нас, го заменят с онлайн общуване, но не означава, че спира да им липсва. Може би те по-добре от нас успяват да се адаптират. Тук не коментирам проблеми със зрението и заседяването заради онлайн обучението – и на нас възрастните така ни се отрази дистанционната работа.
Страхът ни кара да сме свръхзагрижени, силно ограничаващи и това е което се отразява на децата
Има обаче и деца, които са силно ощетени, не толкова от ситуацията, колкото от поведението на възрастните около тях. Представете си тийнейджър на 15 години, който учи дистанционно, общува с приятели ограничено време, тъй като родителите ограничават времето пред устройства, но и не може да излиза, тъй като с тях живее възрастен член на семейството и всички са уплашени за неговото здраве. Страхът ни кара да сме свръхзагрижени, силно ограничаващи, свръхтревожни, обвинителни, нападателни и това е което се отразява на децата – те също стават тревожни, потиснати, раздразнителни.
Заговори се за ръст на домашно насилие в изминалата година. Има ли общо с COVID-19 кризата?
Да, на фона на всичко домашното насилие изпъкна. Това е проблем, който засяга всички в световен мащаб. Още с началото на извънредното положение започнаха да излизат данни за „ръст“ на домашното насилие и опасения, че това ще продължава, тъй като социалната изолация води до ескалиране на насилието от една страна, и от друга – намалява възможностите за достъп до помощ. Само, че в никакъв случай не бива да се заблуждаваме, че заради настоящата ситуация има ръст на случаите на насилие вкъщи. Те просто стават видим сега, макар и парадоксално „при закрити врати“. В обичайното ежедневие имаме работа, контакти, занимания, които понякога докато вършим, илюзорно си мислим, че проблемите не са чак толкова сериозни или ще минат. Когато обаче загубим „страничния шум“ на живота си, остават нещата, които избягваме да видим – и тогава няма как да не станат „повече“ инциденти, да не ескалират нещата. Сама по себе си една криза може да доведе до напрежение и негативни реакции на хората един към друг, но домашното насилие е нещо, което съществува и преди това в не малки размери, защото обществото ни има търпимост към него, приема го, толерира го, оправдава го – и това само по себе си е ужасяващо.
Какви са методите на справяне с кризата на отделния човек?
Отново, всеки човек има различен капацитет, начин и темпо на справяне с кризата. Тук обаче, по-особеното е, че имаме криза на две нива – обществено, социално, което касае всички ни и връзките по между ни, средата ни като нов начин на мислене и поведение в същото физическо пространство, и друго ниво – личностно, което касае нашите вътрешни страхове – кой с какъв страх ще трябва да се пребори, дали ще отрича, дали ще се променя. В по-конкретни аспекти, справянето с тази ситуация означава и начин на управляване на поведението ни – самоуправляване имам предвид, който изисква самонаблюдение и рефлексия – какво правя, защо го правя, уплашен ли съм, гневен ли съм, от какво имам нужда да се почувствам по-спокоен, как да го направя.
В сегашната обстановка има много ситуации, в които нарочно подреждаме ежедневието си по различен начин и планираме неща, които преди сме правили по инерция – да се видиш с някой, да отидеш на гости, на театър, разходката в парка. Важно е за всеки човек да търси и да намери, това, което му дава сигурност и му носи спокойствие. Най-често това се непреходни неща – музика, книги, време сред природата или неща, които сме подминавали в досегашното си ежедневие – повече време с близките си, с децата си, с приятели.
Наблюдавате ли споделена травма и очаквате ли такава на поколението, преживяващо кризата?
Да, когато нещо се случва и засяга толкова много хора – на практика всеки един, независимо от континент и държава, преживяванията са споделени и травмата е споделена. Ние в момента преживяваме травма и реагираме травматично – с дезориентация, тревожност, безсилие, несигурност, страх, търсене на обяснение, конфронтиране … В същото време това е споделена травма не на една държава, на един етнос или на една определена група хора, това е различното при тази пандемия, тя „обединява“ всички, за разлика от събития в исторически план, които засягат определен регион или определен етнос.
Когато загубим „страничния шум“ на живота си, остават нещата, които избягваме да видим.
Интересно ми е какъв ще бъде „наратива“ за тези процеси след 3 години например. Как ще го разказваме, как ще си го спомняме, как ще го предадем по-нататък на следващото поколение – само като период на загуби, лишения и страдания, или и като период на преосмисляне и пренареждане на социалните взаимоотношения, грижата за хората, стойността на живота.
Промени ли се отношението на хората към смъртта?
Не мога да кажа, хората винаги са се страхували от смъртта, и това не се е променило особено сега. Тук по-скоро е валиден въпроса за загубата и как преживяваме загуба на близки хора поради смърт. И отново – различно. Всеки я преживява различно в себе си, но има и споделено преживяване на загубата и то е на културално ниво – пред смъртта всички мълчим, не говорим за болката, мълчим и притихваме. В нашата култура не е характерно говоренето за загубата, гнева от загубата, безсилието. Смъртта служи за да всява ужас, вцепенение, страх, подчинение. Но смъртта е и неизбежна част от живота на всеки – рано или късно губим близък поради болест, старост, инцидент и тогава трябва да говорим – за липсата, за болката, за усещането след като този човек го няма. За известно време живота спира, даваме си сметка за преходността, за суетата, за излишното.
Вече се говори и работи с т.нар. постковид синдром при хора минали през вируса. Може ли да кажете нещо за това?
Става въпрос за симптоми, свързани с хронична умора, задух, тежест в гърдите, трудности при физическа активност няколко месеца след преболедуване. Доколкото ми е известно, все още не разполагаме с категорични данни за дългосрочните последици от инфекция с коронавирус, но все повече се говори, описва и систематизира синдром на поствирусна умора – болки в мускулите и ставите, хронична умора, главоболие, замаяност, проблеми с паметта и съня. Мои близки, които преболедуваха инфекцията преди два – три месеца, в момента преживяват подобна симптоматика.
Има и нещо друго – тъй като короновирусната инфекция е и потенциално животозастрашаващо състояние, хора, които са го преболедували, могат да изпитват и някакъв вид посттравматична симптоматика в следствие на преживения стрес заради болестта. Това могат да бъдат смущения, които се появяват в следствие на изпитан силен страх от възможен летален изход, може да се проявява като повишена тревожност след като отмине периода на боледуване, повторно преживяване на най-трудните моменти от боледуването и страховете, свързани с тях, може да има и физически симптоми като сърцебиене, замаяност, смущения на съня, раздразнителност. Това са нормални реакции и те отминават.
Какво се случва с човешката близост?
Преосмисля се и това, надявам се. Когато нещо стане дефицитно, усещаме колко ни е важно и дори да звучи клиширано, бих казала, надявам се да го ценим повече. Хората сме същества, които живеем пълноценно ако поддържаме достатъчно качествено взаимодействие едни с други. Всеки има нужда да бъде видян, разпознат, признат и приет от другите.
Правилна е всяка наша реакция, която ни вади от социалната депривация.
Разбира се, понякога имаме нужда и да оставаме насаме със себе си, но социалната изолация от наложените мерки далеч надхвърля капацитета и на най-заклетите интроверти – донякъде го казвам в кръга на шегата. В по-голяма степен, обаче, го казвам сериозно, тъй мерките за дистанция, носенето на маски, които скриват две трети от лицето и губим представа за лицеизраза на човека срещу нас, едновременно ние също сме възпрепятствани да изразим нашите емоции, гледането на екрана с хора, вместо общуването лице в лице, липсата на позитивни стимули като кино, театър, събирания с хора, запознаване с нови хора, събития, ни поставиха в ситуация на социална депривация. Това е състояние, при което човек не получава достатъчно стимули от социалната среда и се дезориентира по отношение както на собствените си емоции и поведение, така и по отношение на останалите хора, започва да изпитва апатия и липса на желание за живот. И е абсолютно правилна всяка реакция, която цели да превъзмогне това състояние, дори и чрез неспазване на мерките, защото тази реакция ще цели да съхрани психиката на човека и да го предпази от неадекватно и болезнено функциониране.
Какви са прогнозите Ви за следващите 10 години във връзка с психично здраве и ковид кризата?
Не мога да дам такива прогнози, светът се променя твърде динамично и би било чисто фантазиране да си мислим, че можем да предвид какво ще ни се случи след 10 години. Психичното здраве на хората ще зависи от средата, в която живеят и качеството на взаимодействие по между им. Характерно за кризите е, че те преминават и след тях се установява по-спокоен и предвидим ред. Не можем да кажем дали ще е по-лош или по-добър, но ще бъде по-различен, дори само заради преосмислянето на пространството, в което пребиваваме и на загубите, които сме понесли.
Интервюто с Мариета Гечева е част от проекта ми „Как живеем?, който изследва психологическите последници на пандемията от COVID-19 и представя професионалистите от първа линия на душата. Прочетете повече.
Ако искате да разкажете своята лична история, последвайте Instagram акаунта на проекта.
Автор: Вера Гоцева
Вера Гоцева е журналист, фотограф, обучител по фотография и автор на проекта „Как живеем?“, документиращ психиката и вътрешните ни преживявания в пандемията от COVID -19.