МИЛЕНА ТАШКОВА
В последната година разбрахме какво ни прави щастливи
8 minutes read
Милена Ташкова e психотерапевт, психодрама терапевт и схема терапевт. Занимава се с индивидуална и групова психотерапия от 23 години. Заедно със Sofia Ferdinandova създават „Психодраматична работилница“, която е център за психотерапия и обучителна организация.
Къде Ви завари COVID-19 кризата и как до онзи момент преминаваше работата ви ежедневно?
Ковид -19 кризата ме завари в очакване на предстоящо пътуване до Испания. Опитвам се да пътувам на 2-3 месеца, за да почивам със семейството си, но за съжаление тогава не успях. Имах много голяма нужда от отпуска заради натовареното ми ежедневие и си спомням, че бях много разочарована. Работният ми ден започва в 9 часа и приключва към 21.30. Това беше преди корона- кризата и сега е така. Разликата е, че сега работя основно онлайн.
Какво се промени в работата Ви след обявяване на пандемията?
Промените бяха много, особено в началото. Едни от клиентите ми замръзнаха в страховете си, имаше и такива, за които отричането на случващото беше доминиращо, имах много ядосани пациенти. Ядосани на политиците, на щаба , на корона- вируса, на света, на Господ…. Събудиха се стари страхове най-вече свързани със смъртта, уязвимост към нараняване и болести, както и се актуализираха схеми за недоверие и злоупотреба.
Споменавате политиците. Как оценявате наратива за covid-19 от страна на властите?
Смятам, че хората, от които зависеше сигурността ни се държаха като родители, които не са си на мястото. Посланията бяха противоречиви и непоследователни, разминаваха се думи и действия, въвеждаха се правила, които после се отменяха. Начинът, по който се комуникираше темата също беше много противоречив и отново в крайности. Отначало много повече през страховете на хората, а после в другата крайност на отпускане на всички мерки. Това създаваше още по- голяма несигурност и усещане за липса на контрол.
В следствие на ковид ситуацията, нейното преживяване и управление се видяха много промени в психиката ни, така ли е?
Да, като се започне от това, че липсата на единодушие при експертите доведе до още по- сериозно ескалиране на недоверието и развенчаване на авторитетите изобщо. Всичко това съчетано с възможността да получаваме и даваме всякаква информация през социалните мрежи направи, така че започнахме да се доверяваме на преживяното и споделеното, което пък водеше до още повече интерпретации и объркване.
В последната година депресията официално излезе на сцената, не й трябваше да е усмихната.
Клиентите ми се лутаха във всевъзможни предположения и бяха объркани, уплашени и още по-гневни. Имаха нужда да споделят всичките си опасения и търсеха отговори от мен. Аз също нямах тези отговори. Усещах в себе си пориви да ги успокоявам, да се погрижа за тях, но моите страхове също се бяха събудили.
Част от клиентит ми , като продължение на опозиционното им поведение, искаха да продължим да се виждаме присъствено и дори държаха да не носят маски с аргументите, че тук са дошли да свалят всичките си маски. Въвеждането на нови правила в работата ми беше посрещнато противоречиво – едни много държаха на сигурността и даже питаха дали този, който е бил преди тях е плакал и ползвал ли е носните кърпички, а другите бяха в пълното отричане на проблема и се държаха сякаш нищо не се беше променило.
Когато практиката ми трябваше да премине онлайн се оказах пред истинско изпитание. До този момент избягвах дистанционна работа и се съгласявах само когато имах клиент от чужбина. Дори тогава се опитвах да пренасочвам към мои колеги, защото винаги съм усещала работата през екраните като лишена от най-важния- човешки фактор. За мен беше много трудно да преодолея дистанцията на интернет общуването. Усетих бързо, че когато аз започнах да се чувствам удобно в този формат, това се отрази и на моите клиенти. Сега си давам сметка, че научих много неща за кратко време, които може би иначе бих отлагала и даже не бих опитала.
Какво конкретно наблюдавате в психиката на клиентите си в последната година?
След първоначалната вълна, постепенно започнаха да излизат всички проблеми, които така или иначе може би щяха да излязат, но Ковид- кризата им подейства като увеличител и ускорител. Мои клиенти прекратиха отношения и свързаности, създадоха нови, имаше една голяма част от тях, обаче, които зачакаха. Освен съвсем обяснимото изчакване и отлагане на предстоящите събития, те отлагаха важни за тях решения, разговори, отлагаха и задържаха емоциите си или пък реагираха прекомерно. Всички бяхме много по- напрегнати и същевременно с много по-малко канали за отреагиране.
Изолацията имаше, разбира се и позитивно влияние върху някои от тях – ограниченията ги направиха много креативни. Случи се нещо като съвременна приказка за неволята.Работихме с много от тях за това да намират повече начини по които да се изразяват изаедно да търсим някаква положителна страна на кризата. Творчеството беше един отосновните начини, през които се справяха. Използваха времето си, за да успеят дапреструктурират работата си, някои дори успяха да създадат нови бизнеси.
Много се увеличиха пациентите с тревожност, панически атаки, обсесивно -компулсивните разстройства, депресията сякаш вече можеше официално да излезе на сцената, не й трябваше да е усмихната. Появи се като доминираща тема в сесиите ни темата за смисъла на живота, като някои от моите клиенти коментираха, че нямат вече никакво чувство за смисъл, тъй като са лишени от всичките си удоволствия и свързаности. Пазаруването и консуматорството станаха една възможност да се разтовари напрежението. Имаше хора, за които беше важно да си поръчат някаква стока онлайн (при някои съвсем произволна), или веднъж седмично да отидат в магазина и да похарчат доста пари защото иначе не виждаха смисъл в това да работят. Изместваха истинските нужди и действителните „рани“ към нещо, което можеше да достави частици удоволствие и да бъде награда за удържането на трудностите.
Наблюдавате ли сходни реакции към ситуацията от клиентите си?
Почти всички клиенти споделяха за това, че „животът им преминава в една стая“. Работенето изцяло от вкъщи ги караше да не полагат особени грижи за външния си вид, което особено при дамите задълбочаваше обезстойностяващите мисли и се отразяваше на самооценката им.
Нуждата от общуване и свързаност доведе до огромен „излив“ на емоции в интернет. Един от психологическите ефекти, включително и социокултурните върху общността и индивидуално, особено под условието, че ние не знаем колко ще продължи това, беше, че сякаш посредствеността заля всичко и вече не се знаеше кое факт и кое не. Лутането в информацията и непоследователността на хората, които носят отговорност да управляват кризата водеше и все още води до голяма несигурност. Непрекъснатите напомняния на властта, че нещо лошо ни очаква създаваха или по-големи страхове или още по-защитно и опозиционно поведение.
Как се отрази изолацията на семействата?
Поради изолацията на всички им се наложи да си общуват интензивно вътре в семейството. Опитите за преосмисляне на ценностите и оползотворяване на времето някъде дадоха много добър резултат, но другаде се стигна до скандали, обиди, дори насилие. Смесването на различните формати, различните роли – професионални и партньорски и родителски доведе до много голямо напрежение, незачитане на личнотопространство на другия и конфликти. Оказа се, че с най-близките ни всъщност ни е много трудно да сме близо.
Почти всички клиенти споделяха за това, че „животът им преминава в една стая“.
През лятото на 2020-та наблюдавах в клиентите си силно желание за компенсация на пропуснатите срещи и преживявания, имаше едно живеене на много бързи обороти и сякаш много бързо забравихме какво се беше случило. Но онова Чакане , за което говорих по-горе пак си стоеше. Чакане, че нещо лошо ще се случи. Естествено това беше много подхранвано от целия медиен фон.
А как се отрази цялата последна година на децата и младите хора с хранителни разстройства?
Зле. Много родители се консултираха с мен за „появата“ на въображаем приятел при детето им.Наблюдавах сериозно увеличаване при деца на възраст 4-6 г. на приемането наидентичност от детски филмчета до степен, в която детето не иска изобщо да бъденаричано със своето име. При тинейджърите и младите хора с хранителни проблеми, темата се актуализира иимаше сериозни кризи.Невъзможността да излизат навън, да общуват с връстници доведедо много силен фокус към тялото и храната. Отново някои от тях си наложиха много строгиограничения в храненето, а пък при други имаше чести булемични кризи.
Was our attitude towards death changed?
Сложно е. Смъртта внезапно се приближи до всички ни. През ноември 2020-та. много от хората вече се бяха сблъскали със заболяването, някои тежко, други загубиха близките си. Мои клиенти смятаха, че трябва официално да севключат като част от симптомите при Ковид и паническите атаки. По време на заболяването си, а и след оздравяването много от тях разговаряха с мен извънредно по телефона и имаха нужда от подкрепа заради панически състояния. С някои имахме уговорка да ме търсят спешно и без да имат предварителен час.
Ще излезем от кризата с различни рани и различни изводи.
При клиентите, които загубиха близки скърбенето и тъгата бяха такива с каквито съм се сблъсквала не веднъж и друг път при загуба. Те са свързани с уменията да си позволят да се разпаднат, да са уязвими, да покажат емоциите си. Различното беше усещането за вина поради невъзможност да бъдат близо до тях, да се погрижат и да се сбогуват.
How do individuals deal with the crisis?
Различен. Голяма беше нуждата от взаимна подкрепа и груповите формати се оказаха много удачни за това. Споделянето на лични преживявания и стратегии за справяне беше изключително необходимо за някои клиенти. В първите срещи на групите процесът беше ориентиран, съвсем обичайно към създаване на доверие, но споделяйки изключително страховете и личните преживявания с Ковид. Постепенно и бавно започнаха да излизат и други теми, които ни водеха към по- дълбоко разкриване. Едни от най-често обсъжданите теми бяха отново темите за доверието, смисъла, изборите, които правим.
Моят метод на групова работа е психодрамата. Беше изключително трудно да започна да правя психодрама онлайн. Теоретично може би би трябвало да имам повечето от инструментите на психодрамата, но всъщност имах усещането, че нямам нищо. Процес се случваше, но ако някой си мисли, че това е психодрама – не, не е! Това е лек полъх от психодраматично взаимодействие. Всички ние – и групата, и аз се опитвахме да се адаптираме към новите условия, с тиха ненавист, носейки в себе си вярата, че това е временно.
С идването на ваксините част от тези процеси се повтарят. Струва ми се, че страхът вечене е толкова голям. Твърде дълго живеем в ограничения и е все по- трудно да удържамемерките. Много повече се търсят начини за това как да се продължи напред.
What is your forecast about the development of our mental health and the crisis for the next 10 years?
Рано е за прогнози. Виждам как постепенно свикваме с новите условия и новите правила. Търсим възможности за справяне и развитие, имайки предвид, ограниченията и опасностите. Близостта продължава да е много желана, но си я позволяваме с повече разум и внимателно. Мисля, че всичко, което преживяваме ще остане дори когато си е отишло. Ще излезем от него с различни рани и различни изводи. Някои никога няма да се върнат към предишното търчане и ще разберат с колко малко могат. Ще се отдръпнат от парадните и витринни дейности. Други ще свръхкомпенсират, защото свободата им бе отнета. Но вече сме разбрали какво ни прави щастливи. Краят е малко захаросан и наивен, но така го чувствам.
Интервюто с Милена Ташкова е част от проекта ми „Как живеем?, който изследва психологическите последници на пандемията от COVID-19 и представя професионалистите от първа линия на душата. Read more.
Share your personal story on the project's Instagram account
Autor: Vera Gotseva
Vera Gotseva is a journalist, photographer, photography educator and author of the project "How we live now?", documenting our psyche and inner experiences in the COVID-19 pandemic.