ALEXANDER HADJIGEORGIEV
Being closer to death can only make us love life more
Време за четене: 6 минути
Alexander Hadjigeorgiev is a psychiatrist in the Medical institute of the Bulgarian Ministry of Internal Affairs.
In the last year, everyone has been living in some kind of isolation. How does this affect you, the people?
Да се скриеш от външния свят винаги ми е било много пленителен, да не кажа спасителен, ход и понеже това не става лесно, една такава принудителна изолация ми е още по-интересна, защото ми осигурява безплатно външното насилие и съспенс, което не мога да си позволя иначе. Не мога да говоря много за другите, защото ако стана прекалено емпатичен, ще трябва да приема освен страховете им и куп други техни не много симпатични черти. Видно е, че някои се депресират, други стават насилено еуфорични. Като цяло, мисля, че изолацията е хубаво нещо, защото щеш не щеш си принуден да обърнеш повече внимание на вътрешния си свят, а кой може да си позволи такъв лукс днес? Но всеки възприема ситуацията различно, примерно за един екстроверт, нещата са доста по-коварни.
What observation in the psyche of your patients? Are there any changes?
COVID-19 действа на хората, както в периодите на война – невротичните състояния се увеличават, психозите намаляват. Доста по-малко хора идват с истински психични заболявания, доста повече са тези, които са невротизирани, защото са уплашени или идват хора, които са преболедували вируса благополучно, но са също толкова уплашени. Това е т.нар. пост-ковид синдром, той е свързан с едно тревожно очакване какво ще се случи утре, дали ще има последствия, дали може вирусът да повтори. Има заплаха, която е сравнително постоянна и тя е като капак, под който човек живее и се притиска, потиска и тревожи. И поради ограниченията на поведението се отрязват каналите за отреагиране. Не може да се пътува, да се отиде на кръчма, да се зарежда човек с културни събития. Общуването става асинхронно. Онлайн общуването е много интересно, но е асинхронно. Уж пак е в реално време, но едновременно е абсолютно нереално. Има плюсове разбира се, но човешкият контакт е свързан с присъствие. Обществото е в едно дълго очакване. Човек чака да дойде по-доброто, да мине злото. И фокусът да си психически добре е първо да приемеш кризата, а не да отричаш вируса или да се ядосваш защо на теб ти се случва.
What is the reason for the flourishing of conspiracy theories about this virus?
Another thing that is similar to wartime is the rise of conspiracy theories. They are complex and beautiful and by revealing the “real” enemy they are very comforting. These theories save you the hassle to look for evidence, someone else has already found it.
Conspiracies are very beautiful and have a calming effect.
Това са структуриращи тези и на много хора им вършат работа. Това да си представиш, че световното правителство прави всичко това. Или да го погледнеш икономически, че ковид е плод на фини или груби финансови ходове. Аз мисля, че истината е по средата. Инфекцията си върви и тя действа и на икономическите и на ред други фактори. Винаги има хора, които се опитват да се възползват от една криза. Това не е ново, нито е нещо нечувано.
Has the attitude towards people towards health changed?
Хората виждат, как биоетиката се променя пред очите им. Става пределно ясно, че е по-добре да си пазиш здравето, отколкото да си лекуваш болестта. Помага превенцията, лечение няма. Тоест ако добре се пазиш по някакви правила, ще си в по-добра позиция, отколкото ако си кажеш „все едно, после ще се лекувам“. Това е интересна смяна на парадигмата в посока на превенцията. Здравословния начин на живот излиза, като нещо което ще те запази жив, защото основният човешки въпрос е колко ще живея, колко още ми остава.
How do individuals deal with the crisis?
Повечето хора възприемат критичните ситуации през призмата на “черния лебед”. Ето – живеят си, планират си разни неща и изведнъж (откъде ли се е взел?) – над главите им прелита черен лебед и всичко се разпада. Появява се нещо принципно ново и сега трябва да се правят чудеса, за да се отговори на предизвикателството. В действителност, на всяка една ситуация, ние реагираме със средствата и уменията, с които разполагаме до момента. Ние притежаваме една симпатична особеност: каквото и да се случва да правим същото, каквото и досега, с леки актуализации, релевантни на конкретния стимул. Същото се случва и с общностите – кризите не носят нещо принципно ново, те усилват растежа на това, което никне и убиват това, което вехне. Временният изход докато чакаш в неизвестност е да приемеш реалността. Тя обикновено е каквато ти решиш, че е. Не трябва да се вживяваш прекалено, а да станеш по-повърхностен, защото всяко задълбочаване има цена, която трябва да платиш. Прекаленото задълбочаване е път към депресията или към параноята, например да си докажеш, че си велик, а другите не. Идеята е личното ти време да не се докосва прекалено много до общото човешко време. Всеки има свое лично време което тече малко по-различно. И да се опитваш да си малко встрани, тоест да не опитваш да се включваш прекалено много. Въпреки, че обществото постоянно иска да те включи, освен ако не си си сложил табела, че не си ти, не се занимаваш. Човек е замрежен в обществото и трудно се изключва от него, но ако успее, се чувства по-добре.
People want to return to "normalcy." Is this possible?
I do not believe in these ill omens that nothing will be the same as before. Everything will be the same, with some slight changes of course. We will even try to compensate by making some previous tendencies stronger, or establishing some new ones.
We have a nice feature: no matter what happens, we do the same as before.
Once people are not that afraid, they will start to travel a lot. This will be something like a revenge against the forces that have previously made them subdue their desires and feelings. But at the moment we see a passive and neurotic depression, which is normal when the living stereotype has been unexpectedly and forcefully changed. Especially when the culprit for this change is a force that do not bear any human characteristics.
Why is the virus so important as an enemy that can be described?
Вирусът не може да бъде добър, лош или някакъв, което адски пречи, защото човек се чувства спокоен, когато може да си представи агресора, този който го заплашва трябва да има някакъв образ, да е осезаем. Докато малките неща, които не се виждат дори през нормален микроскоп, хем ги има, хем ги няма. Не съществуват, но същевременно ги има. И човек трудно може да ги обвини, че са отвратителни, хитри, неприятни, зли, агресивни или някакви. А обикновено точно този вид определяне на агресора или на другия, помага на хората да се структурират и да овладеят контрола си, да могат да прогнозират поведението си и да имат сигурност за следващият час, ден. Всяка невидима заплаха човек се опитва да направи видима – да я персонализира, да я овеществи. Затова хората прехвърлят разрушителните си чувства към събития, които им се струват по-веществени – протестират срещу маските, срещу липсата на подходящи медикаменти, срещу малкият брой апарати за изкуствена вентилация, после срещу ваксините, срещу лошата организация на ваксинирането и така нататък.
Was our attitude towards death changed?
Близостта до смъртта може само да ни накара да заобичаме повече живота. Да си свидетел на смърт на човек от близкия или референтния ти кръг обикновено те принуждава първо да премериш събитието на себе си , т.е. да се идентифицираш и след като се убедиш, че си жив и си докажеш, че това се случва на други, а ти поради ред обстоятелства си неуязвим за момента, т.е. да се справиш малко или много със страха, да станеш по-възприемчиви към чуждото страдание. Продължителният интензивен страх потиска душата и няма как да покажеш позитивните чувства на повърхността, за да започнеш да оперираш с тях. Остава ти само озлобяване, ресентимент, досада, отчаяние и песимизъм.
If you live in a continuous and intensive fear, it prevents all your positive feeling from being manifested
В момента наблюдаваме събития в стила на живот на някои общности, фалират бизнеси, вероятно има спад на качеството на живот на отделни страти, които си се случват винаги, но кризата ги прави по-отчетливи, по-резки, по-компресирани във времето. Човек изживява това като объркваща и нежелателна намеса в плановете му от страна на някаква „външна сила”. В действителност, това са събития, които си се случват винаги, но по-разтегнато във времето, поради което не са били толкова плашещи и впечатляващи, колкото в момента ги възприемаме. Предполагам, че след отминаването на пандемичните вълни и след компенсаторното нахъсване малко след това, животът ще си продължи по познатия ни досега начин с леки корективи в позитивна насока. Поне така ми се иска на мен. Очевидно е, че тези, които са обичали да се олакват, ще продължат да го правят и след пандемията, а тези които са убедени, че живеят до оградата на Рая, ще продължат да са убедени в това.
The interview with Alexander Хадйигеоргиеv is part of my project "How we live now?", which explores the psychological consequences of the COVID-19 pandemic and presents the professionals from the frontline of the soul. Read more.
Share your personal story on the project's Instagram account
Autor: Vera Gotseva
Vera Gotseva is a journalist, photographer, photography educator and author of the project "How we live now?", documenting our psyche and inner experiences in the COVID-19 pandemic.